— И?
— Обадих се тук-там. Както и да е, на зазоряване няколко часа по-късно в пустинята Ал-Анбар не моите приятели сунити претърпели поражение, а техните врагове: три хеликоптера „Кобра“ на американската морска пехота ги размазали.
— Поръчал си въздушен удар на американската морска пехота на границата между Сирия и Ирак, както си седял на верандата си в Таос?
— Да, сър. Точно така.
— Да не ми предлагаш да те помоля да организираш въздушен удар в Газа? Не допускаш ли, че израелците сигурно ще имат мнение по въпроса?
— Всъщност нищо не предлагам, Адам. Просто не забравяй, че можем да направим смайващи неща. Че сме се посветили на това и ще направим каквото трябва, за да не допуснем едно същество, което обичаме и от което се възхищаваме, да преживее истински ад. — За миг замълча. — Няма да допуснем тя да загине там, нали? Просто ме дръж на копчетата си за бързо набиране. А, и още нещо.
— Да?
— Доколкото си спомням, ти се оказа доста добър стрелец за либерал. Добре е да се поупражняваш. Не се знае какво може да се случи. Току-виж ти потрябвало. — Роб бръкна в джоба на сакото си и извади листче, на което пишеше някакво име и телефонен номер. — Тази мадама ми е приятелка. Има малко… предприятие недалеч от тук. Клиентите й са малко необичайни. Очаква да й се обадиш. Обещай ми да се отбиеш при нея утре сутринта, преди да се качиш на самолета.
Адам се пресегна през масата и стисна ръката на тъста си.
— Обещавам, сър. Разчитай на мен.
Беше златен следобед. В три и половина Адам се присъедини към другите родители пред „Фил и Джим“, училището в покрайнините на Порт Медоу, където Чарли и Ейми учеха вече два месеца. И други бащи чакаха потомците си, но бяха малцинство. За облекчение на Адам жените почти не се опитваха да го заговорят и не го разпитваха. Ейми излезе заедно с Алис, новата й най-добра приятелка — момиченце с преждевременно зрял вид и гарвановочерна коса на конска опашка.
— Татко? Може ли Алис да дойде у нас? Само за няколко часа? Баща й ще дойде да я вземе.
— Не тази вечер, миличка. Трябва да поговорим за нещо.
— Не може ли, след като Алис си тръгне? Моля те!
Адам беше доволен, че децата създават нови приятелства. Знаеше колко много им липсва майка им, но в някои отношения те се бяха пригодили прекрасно и Бетезда сигурно им се струваше адски далеч. През последните седмици прекарваха заедно повече време, отколкото когато и да било преди, фактът, че не му се налагаше да се тревожи за сроковете за подаване на различни правни документи, си имаше и предимства. Отстъпи пред молбата на Ейми.
— Добре, може да дойде. — Адам се извърна към Алис: — Предупредила ли си майка си?
— Мама я няма. Замина в Германия по работа. Позволено ми е да се прибирам сама пеша до къщи, но ако ми заемете мобилния си телефон, ще звънна на татко да му кажа. Няма да има нищо против.
Чарли дотича при тях и прегърна баща си.
— Тате, може ли да отида у Том? Обеща ми да ловим жаби на Порт Медоу.
— Добре, Чарли. — Въздишка. — Нека да поговоря с майката на Том. Ще се уговорим да мина да те взема по-късно.
Часове по-късно децата бяха изкъпани и готови за лягане. Адам седна с тях в дневната.
— Деца, знам, че не обичате да отсъствам, но мисля, че трябва да предприема още едно пътуване. Заминавам съвсем скоро, сигурно утре вечер.
— Пак в Израел ли? — ококори се Чарли. — Пак ли ще потърсиш мама?
— Да, миличък, така смятам.
— Знаеш ли къде е? Ще я доведеш ли? Тя ще бъде ли тук за рождения ми ден?
— Ами, не знам точно къде е и не съм сигурен дали ще е тук за рождения ти ден, но ще направя всичко по силите си. Исках обаче да се уверя, че вие двамата нямате нищо против. Мисля, че ще се чувствате добре с баба и дядо.
— Опасно ли ще бъде? Ами ако лошите стрелят по теб? — попита Ейми.
— Да се надяваме, че няма. Но не съм напълно сигурен.
— Ами ако не се върнеш? — Адам усети, че тя всеки момент ще се разплаче. — Кой ще се грижи за нас тогава? Или ако я намериш, обаче не ти позволят да я доведеш при нас?
Адам не знаеше как да отговори. Докато мълчеше, дъщеря му отново заговори:
— Не може ли някой друг да отиде да я доведе? Само ти ли можеш да я намериш? — И продължи, без да дочака отговора му, чоплейки кожичката на палеца си: — Наистина трябва да заминеш. Трябва да я намериш, татко. Само обещай да внимаваш.
Адам я прегърна с една ръка. Понякога зрелостта й го изумяваше. С другата си ръка прегърна Чарли.
— Обещавам да се пазя. Нямаше да го правя, ако имаше друг начин. Само исках да съм сигурен, че вие нямате нищо против. Ще гледам да остана колкото може по-кратко.