— Трябва да заминеш, просто трябва — зарови тя личицето си в рамото му и той усети топлите й сълзи. Погали я по косата и след малко сълзите секнаха. Тя вдигна към него все още влажните си очи и храбро се помъчи да се усмихне.
Адам се обърна към Чарли:
— Ами ти?
— Сигурен съм, че този път ще успееш да намериш мама! — вълнението му беше осезаемо. — Ще я намериш и тя ще се върне за рождения ми ден, защото дотогава има още седмици. Ейми, мама ще се върне!
Адам не искаше да отнема надеждите на Чарли.
— Ще направя всичко по силите си, деца. Абсолютно всичко.
17.
Петък, 22 юни и събота, 23 юни 2007 година
Морган имаше усещането, че Зейнаб я избягва — или поне че избягва да говори с нея насаме. Носеше й храна, после прибираше подноса и разговаряше с нея учтиво. Но не издаде повече информация и не оставаше да си бъбрят. Отношението й само засили безпокойството на Морган. ХАМАС може и да бяха сразили ФАТАХ, но консолидирането на властта им и налагането на ред щеше да отнеме време. Изпитваше и тревожно опасение по отношение на пътуването, за което я беше предупредила Зейнаб. Как щяха да я транспортират? И дали щяха да я скрият?
Рано следобед Абу Мустафа нахлу с Карим, който оживено говореше нещо на арабски. Държеше ножица и ролка черно тиксо. След тях влезе Зейнаб с плътен бял памучен плат. Морган знаеше какво е: мюсюлмански саван. Вече знаеше отговора на въпроса, който я измъчваше — щяха да я превозят като мъртвец, стегнато увит в мюсюлмански погребален покров и без ковчег.
— Съжалявам, Морган, но има промяна — каза Абу Мустафа. — Смятаме, че тази къща е прекалено забележима и ако враговете ни се опитат да ни открият, тук вече не е безопасно. Обаче намерихме ново място. Не е толкова добро като тази вила, но съм сигурен, че няма да ни е твърде неудобно, само да пристигнем. Обаче не можем да поемем риска да ни спрат по пътя. Ще бъдеш на задната седалка, увита в саван. Така, ако ни спрат, ще си помислят, че си мъртвец, когото караме за погребение. От теб се иска да лежиш съвсем неподвижно. Не бива да помръдваш дори мускулче. Трябва да бъдеш напълно обездвижена.
Карим носеше малка кафява кожена кесийка с цип. Отвори я и извади отвътре спринцовка, пълна с прозрачно вещество.
— Няма да боли — увери я Абу Мустафа. — Обикновена мускулна инжекция, успокоително. Ще ти се доспи. Моля те, навий си ръкава и стой мирно, докато Карим ти инжектира веществото. Ще се събудиш на новото място.
— Не! — ужасено кресна тя. — Ще ви съдействам, обещавам! Няма да се опитвам да избягам и ще стоя мирно. Но, моля ви, не ме инжектирайте с това нещо! Алергична съм към такива упойки. Ако ме инжектирате, ще повърна. Моля ви, повярвайте ми, не си го измислям. Не се налага да го правите, имате оръжия. Знам, че ако създавам неприятности, докато пътуваме, вие ще ме застреляте.
— Всъщност на това пътуване няма да бъдем въоръжени — каза Абу Мустафа. — Не искаме да предизвикваме подозрения. Но това означава, че не можем да рискуваме изобщо да помръдваш.
— Ще стоя неподвижно. Съвсем неподвижно. Обучена съм, за бога. Кълна се, че…
Карим сграбчи ръката й и я принуди да седне на един стол. Тя усети как той силно стисва рамото й, после взе ролката с тиксото, стегнато го уви няколко пъти върху устата й и после няколко пъти върху носа й. Остави съвсем малка пролука, само колкото за ноздрите й. Цялото й лице беше скрито — от брадичката до очите. Докато тя се бореше с надигащата се паника и със задуха, Карим взе спринцовката и бодна иглата през плата на дългия ръкав на дрехата й. Морган смътно усети как я вдигат, увиват я в покрова и я понасят по стълбите с главата напред. Усети как в устата й започва да се събира странната топла слюнка, която съпровожда гаденето, и накрая изгуби съзнание.
Морган дойде на себе си рязко, сякаш я бяха изстреляли с оръдие от дълбините на черна миньорска шахта. Лежеше странично на тясна и прашна кушетка, покрита с груб плат. Главата й пулсираше, гърлото й пареше, а коремът я болеше от напъните за повръщане. Не за пръв път от началото на пленничеството си усети вонята на собственото си повърнато. Някой, вероятно Зейнаб, явно се беше опитал да я почисти с гъба, защото гърдите и коремът й бяха влажни. Цялото тяло я болеше и тя допусна, че дълго време са я държали неподвижна и в неестествена поза. Обаче тиксото, макар все още да го усещаше на твърда и лепкава топка зад главата и на тила си, беше срязано и отлепено от устата й и тя дишаше свободно. Ако не го бяха отстранили, тя щеше да се задави с повърнатото и вероятно щеше да умре. Саванът, в който е била увита по време на пътуването — и който за малко да бъде използван по предназначение, — беше наметнат върху нея като одеяло.