— Кое е странно? — попита Адам.
— Че сме тук, където всичко е съвсем нормално въпреки случилото се. Поредният великолепен ден. Устроихме си прекрасен обяд в кафенето и макар да се налага да полагаме усилия, двамата с теб живеем както си искаме. — Под синята вода, където никой не можеше да види, тя опря пръста на крака си в чатала му и го размърда.
— Рони, аз…
— Шшшт. Не се притеснявай. Няма да ти скоча пред сестра ми и децата, колкото и да ми се иска. Пък и ако го направя, сигурно и двамата ще се удавим. Исках да кажа, че като погледна в далечината, където брегът извива и се губи на юг, ми се струва много странно, че на шейсетина километра се намира Газа, където всичко е много по-различно. Където е жена ти и където утре ти ще рискуваш живота си.
— Може би не утре. Ще ми трябват ден-два да организирам нещата. Но такава е географията на Израел. Страната е малка.
Училищата в Бетезда бяха във ваканция в края на предишната седмица и след като бе останала у дома по-малко от месец, Рони беше решила да доведе децата да прекарат лятото в Израел. Тя изпрати имейл на Адам да го уведоми за намеренията си. Когато той й отговори с новината, че на следващия ден пристига с нощния полет, тя го покани да се възстанови от полета на плажа. Не се наложи да го убеждава дълго. Близостта на децата им означаваше, че по един или друг начин животът им ще остане свързан. Разбира се, нямаше отново да спят заедно. Но трябваше да могат да общуват като възрастни, като приятели.
Слаба и загоряла, с шеметен бял бански, тя отново погали слабините му с пръста си и го принуди да прикрие възбудата си, като започне водно сражение. Рони явно не беше особено заинтригувана, но дръпна крака си с изпълнен със съжаление поглед.
— По-добре да излизаме — предложи той. — Аврам сигурно ще иска да се включим в играта на федербал.
— Да, след малко — въздъхна тя. — Виж ни само. Обядът беше приятен, нали? Каквото и да е това помежду ни, би могло да се получи, не си ли съгласен? Но няма нищо. Знам, че трябва да се върнеш в Газа и че не можеш да се откажеш от Морган. Но ми обещай да внимаваш. Не върши глупости и не споменавай пред онези откачени ислямистки копелета, че имаш еврейски корени, защото, повярвай ми, няма да бъдат доволни.
— Обещавам най-тържествено. Разбрах.
— Ако успееш да върнеш Морган, ти предстои да се справяш с много неща. Не очаквай да ти създавам проблеми. Ако и двамата се появите в Тел Авив, няма да ви се пречкам.
Гласът й звучеше равно, но той забеляза сълзи да проблясват в очите й и сърцето му се сви.
— Ти каза, че и двамата заслужаваме случилото се помежду ни. Истината е, че аз не те заслужавам.
— Всъщност ти ме нямаш. Имаше ме, но засега само веднъж. — Тя се завъртя, гъвкава като тюлен, и сграбчи пениса му през плата на плувките. Той тутакси усети как се втвърдява. — Но, скъпи, макар още да не си го осъзнал, ти ме заслужаваш. А това важи за много малко хора.
Пусна гениталиите му и двамата бавно и мълчаливо заплуваха към брега. Адам имаше усещането, че животът е станал сюрреалистичен. По същото време предния ден той беше с приятелката на Роб, Аманда, стройна блондинка на неопределена възраст със зелен пухен елек и гумени ботуши, и опресняваше познанията си за пушките и пистолетите в подземното стрелбище, скрито под нейната ферма в Бъкингамшир. Учуди се на лекотата, с която отново започна да борави с огнестрелните оръжия. Установи, че с пистолет почти всеки път улучва центъра на мишена с големината на човешко тяло. Вдигна поглед точно навреме, за да избегне приближаващо се водно колело. Изведнъж водата му се стори по-тежка, защото Адам знаеше, че всяко загребване го отвежда по-близо до Газа.
Часовете бавно се нижеха. Морган опита да се възстанови от преживяното изпитание и спа неспокойно на кушетката. В стаята беше задушно въпреки вентилатора, защото токът често спираше.
Най-сетне се размърда. Главата й пулсираше — последиците от въздействието на наркотика. Скоро съвсем се разсъни. Погледът й се насочи към Зейнаб. Тя още седеше в същата поза, загледана в нищото.
— Още ли си там? Добре ли си? — попита Морган.
— Добре съм.
— Как е устата ти?
— Добре. Не съм яла досега. Но май ще мога.
— Хубаво щеше да е да можехме да се измием.
— Тук няма душ. — Посочи кофата и попита: — Искаш ли до тоалетната?
Морган направи гримаса, после се протегна и се прозя.
— Май да. Извинявай, Зейнаб.
Зейнаб се извърна с лице към стената, докато Морган се обслужваше на примитивната тоалетна. Когато приключи, се преместиха на масата и седнаха една срещу друга.