— Карим причинявал ли ти е такова нещо и друг път? — попита Морган.
— Не, не никога — енергично поклати глава тя. — Никога не ме е докосвал. Никога не ми е крещял. Преди винаги се държеше с уважение заради брат ми Халид. Но преди аз винаги изпълнявах, Морган. Не говорех лоши неща, не му се противопоставях, защото той е моят господар. Може би ме удари, защото съм лоша.
— Не! Ти не си виновна? — разпалено възрази Морган. — Никой мъж няма право да постъпва като него. Чуваш ли ме, Зейнаб? Разбираш ли?
Тя кимна.
— Сега и ти ли си затворничка като мен? — тихо попита Морган. — И двете ли сме затворнички на Карим?
— Не знам. Възможно е. Но мисля, че той скоро ще ме пусне. Тук съм, ако отново ти прилошее.
— Знаеш ли къде сме?
— Да. В Йебна. Много е близо до границата с Египет. Много консервативно място. Бежански лагер близо до Рафа. Близките на Карим, семейството му, живеят тук, затова според него е сигурно.
— Той от Йебна ли е?
— Да, има доверие на хората от града.
— В Йебна има ли тунели, Зейнаб?
— Да. Много тунели. Хората от Йебна печелят много пари. Внасят стоки от Египет.
На вратата се почука.
— Влез — каза Зейнаб на арабски и се появи Акил с поднос с още вода, плоски питки и чиния с хумус. Постави подноса на масата и излезе, без да каже нито дума, но този път остави вратата отключена. И двете седнаха да хапнат.
— Зейнаб, искам да те попитам нещо — каза Морган. — Знаеш ли къде е Абдел Насър? Той остана ли във фермата, когато ние заминахме? И той ли спеше там? Дойде ли тук с нас?
— Не съм виждала Абдел Насър. Досега не съм го виждала. Но може и да е тук. Може и него да са довели в Йебна.
Морган помълча известно време, после отново заговори настойчиво:
— Защо се съгласи да бъдеш с Карим? Защо се съгласи да му помогнеш, след като ме отвлече? Вярваш ли, че така ще помогнеш на палестинския народ да извоюва свободата си?
Момичето помълча. Накрая си пое дълбоко дъх и отговори:
— Преди си мислех, че да. Вярвах му. Той ми каза, че е хубаво да те отвлечем, защото така показваме, че сме по-силни от ХАМАС и че те са харам. Обаче сега всичко това се промени. Мисля, че Карим те иска, защото това кара самия него да се чувства силен. Преди го обичах и му имах доверие. Вече не. Той не мисли за палестинския народ. Мисли само за Карим.
— Можеш да направиш нещо, ако те пусне да излезеш от къщата. Разбираш ли какво ти казвам? Можеш да кажеш на някого, че сме тук, на някого от ХАМАС.
Зейнаб кимна.
— Разбирам. Поне засега, мисля.
Когато Адам си тръгна от плажа, слънцето почти беше залязло. Той пое по булеварда в стил баухаус към хотела си, наслаждавайки се на топлото време и безгрижната лятна атмосфера. Всички, които срещаше, бяха по шорти и джапанки. Искаше да прекара една спокойна вечер сам, за да мобилизира силите си за онова, което предстои. Отново беше отседнал в хотел „Синема“ и докато минаваше през стъклената врата с бронзови рамки в стил ар деко, рецепционистката го повика.
— Онези господа там ви чакат — каза тя със силен бруклински акцент и посочи към трима мъже, седнали на масичка до асансьорите. — Не казват кои са, но били тук по важен въпрос. Не намерих причина да ги отпратя. Дано да нямате нищо против.
Адам погледна към тримата мъже и вдигна рамене. За пръв път ги виждаше.
— Не, струва ми се. Ще отида да проверя какво искат.
— Докато прекосяваше фоайето, най-възрастният от тримата, слаб оплешивяващ мъж на четирийсет и няколко, се изправи. Очевидно беше израилтянин, беше със сандали и хавайска риза.
— Господин Купър?
— Кой сте вие?
— Хайм Доре. Аз съм кореспондент по въпросите на сигурността на „Маарив“. Това са мои колеги журналисти.
Вторият мъж беше с няколко години по-възрастен. Имаше брада и беше с износена жилетка в цвят каки с многобройни джобове, каквито носят фотографите. Той също стана и протегна ръка.
— Стивън Пърлстийн. Ръководя израелското бюро на „Ню Йорк Таймс“. Тук сме, за да поговорим за съпругата ви, Морган. Научихме, че била отвлечена в Газа, докато изпълнявала мисия за Държавния департамент.
Последният от тримата изглеждаше съвсем различно: най-много на четирийсет, леко пълен и със сигурност твърде издокаран. Дори в климатизирането фоайе костюмът му от „Маркс и Спенсър“ и безвкусната копринена вратовръзка го караха да се поти.
— Дерек Търнър — представи се той с акцент от устието на Темза. — И аз като вас току-що пристигам — изпратиха ме изненадващо, затова съм толкова неудобно облечен. Репортер съм за „Нюз ъф дъ Уърлд“.
Адам примигна.