— Добре. Ще ви разкажа малко за Морган — съгласи се той. — Но при едно условие: да не пишете, че съм тук, защото ако това се разчуе, няма да помогне.
Тримата се съгласиха с известна неохота и през следващия половин час Адам отговаряше на въпросите им. Постара се да говори спокойно и да не споменава, че ще ходи в Газа.
— Тук съм, защото исках да съм физически по-близо до нея, и съм оптимист, че шансовете скоро да бъде освободена растат — каза той. Внимаваше да не издава недоволството си от усилията на американското правителство за освобождаването на Морган и твърдеше, че няма никаква представа кои са похитителите й.
— Предполагам, че почти приключихме — каза Адам накрая. — Но искам да ви попитам нещо преди да си тръгнете. Някой от вас да е ходил в Газа след преврата на ХАМАС? Вие явно не сте, господин Търнър.
Пърлстийн поклати глава.
— Още не. Надявах се да отида следващата седмица.
— Израелците не могат да ходят в Газа след изтеглянето през 2005 година — добави Доре. — Преди съм ходил. Но сега не. Разговарям с хората там по мобилните им телефони.
— Какво мислите? — попита Адам. — Казахте, че може да науча нещо от разговора си с вас. Кажете ми. Какво всъщност се случва там и как то ще се отрази на шансовете й да бъде освободена?
— Сигурен съм, че ХАМАС скоро ще сложи край на анархията — започна Доре с не съвсем гладкия си английски. — Всички военни групировки знаят кой е шефът, а ако не знаят, скоро ще научат. Бих казал, че това подобрява шансовете й.
— И последно — рече Адам. — Вече ми дадохте да разбера, че няма да издадете източниците си. — Но ми кажете следното: израилтянин или американец е човекът, който ви съобщи, че съм отседнал в този хотел?
Журналистите се спогледаха и поклатиха глави.
— Съжалявам, но не можем — отговори Пърлстийн.
— Разбирам. Господа, няма да се преструвам, че ми беше приятно, но ви благодаря за проявения интерес. Сигурен съм, че не се налага да го добавям, но ви моля да внимавате какво пишете. Не затруднявайте освобождаването й. И ето нещо, което можете да цитирате: ние обичаме Морган — аз, децата и всички останали от семейството. Тя много ни липсва и искаме да се върне жива и здрава.
Четиримата се изправиха и докато Доре и Пърлстийн се запътиха към фоайето и бутнаха вратите към улицата, Търнър, който не беше казал почти нищо, откакто бяха седнали да говорят, поизостана. Докато другите махаха на такси отвън, той рязко се извърна отново към Адам.
— Хмм, има още нещо. Ще отнеме само секунда. Може ли да се върнем в…
— Не, господин Търнър, не може. Беше ми приятно да се запознаем.
— Не исках да го казвам пред останалите. Става дума за един видеозапис. От доста лично естество, ако разбирате намека. Видеозапис на госпожа Купър.
Адам съзнаваше, че не е успял да прикрие шокирания си поглед.
— Какво ви кара да мислите, че бих желал да обсъждам нещо лично с вас? Защо просто не се омитате?
— Защото, Адам, приятелю, имам ваши снимки, заснети днес от отличен израелски фотограф с много силен обектив. На тях вие сте на лазурния средиземноморски бряг в компанията на прелестна млада дама с дълга тъмна коса и бял марков бански костюм, фигурата й е поразителна и изглежда жената ви е… доста близка. Извинете ме, но това ми се струва странен начин да покажете колко ви липсва жена ви. Така че хайде да се върнем във фоайето и да обсъдим въпроса, какво ще кажете?
18.
Неделя, 4 юни 2007 година
Съдейки по уебсайта на „Нюз ъф дъ Уърлд“, статията на Дерек Търнър не беше стигнала до първа страница, но беше унизителна. „Бел Авив! — гласеше заглавието. — Съпругът на отвлечена в Газа лудува с красива адвокатка.“ Текстът беше илюстриран от голяма снимка на Адам и Рони в морето. Той се хилеше като луд и се опитваше да я изпръска, а тя се беше извила в странна, но разкриваща прелестите й поза, докато се опитваше да избяга. Но макар да се мъчеше да се измъкне, очите й бяха приковани в неговите и изражението й можеше да се опише единствено като обожание. На втората снимка двамата с Рони стояха един до друг и той я целуваше за довиждане — признателно, по бузата. Тя носеше прозрачна риза над банския си, която само подчертаваше впечатляващата й физическа форма. Освен това го придърпваше силно към себе си, обхванала тила му с ръка.
Адам остана буден до два часа в очакване статията да се появи онлайн. Докато я четеше, се увери, че Търнър поне се е придържал към противното споразумение, което бяха сключили няколко часа по-рано. Адам реши, че е принуден отново да поговори с него, и да се опита да го убеди, че ако публикува нещо за състоянието на брака му сега, това само ще застраши още повече Морган — в крайна сметка, които и да бяха похитителите й, едно беше сигурно: тя беше пленница на мюсюлмани фундаменталисти, а те не се славят с либералното си отношение към прелюбодеянието.