Когато Адам се довлече до леглото почти в четири часа, подозренията му почти се бяха превърнали в сигурност. Дерек Търнър вероятно беше получавал сведения или от Гари Търмънд, или пък от Амос или негов колега. И в двата случая и двамата правеха всичко по силите си да осуетят мисията му и да направят живота му непоносим.
Макар да беше изморен, Адам дълго не можа да заспи. Много по-късно, отколкото възнамеряваше, го събуди телефонът на нощното му шкафче. Бързо надникна зад пердето на спалнята си и установи, че слънцето вече е високо.
— Ало? — сънено се обади.
— Обажда се Бел — каза Рони. — От Бел Авив, по дяволите! Нещо против да ми обясниш какво става?
— Рони, аз…
— Видя ли го? Знаеш ли за какво говоря? Видя ли проклетите лондонски „Нюз ъф дъ Уърлд“?
— Да, видях ги. И наистина ужасно съжалявам. Но не можех да направя нещо, абсолютно нищо. Този тип ме притисна снощи и вече разполагаше със снимките.
— И ти не прецени, че е редно да ме осведомиш?
— Знам, че трябваше. Много съжалявам и за това. Обаче не знаех какво да ти кажа, преди да съм видял статията, а когато я прочетох, вече беше полунощ. Щях да ти звънна днес рано сутринта.
— Е, вече е десет и половина и съквартирантката ми от колежа ми се обади от Лондон. Направо си умираше от смях. Засега успявам да държа децата си настрана, но няма да се получи за дълго, нали? Ами твоите деца? Не мислиш ли, че четат уебсайта в училището в Оксфорд, където си ги изпратил?
— Ами в Северен Оксфорд не са много хората, които четат „Нюз ъф дъ Уърлд“. Не е такова място.
— Е, Адам, имам новина за теб: достатъчно е един да го прочете. И как според теб ще се отрази това на родителите ти? О, боже, а на родителите на Морган?
— Виж, Рони, прекрасно разбирам защо си разстроена. Имаш пълно право, трябваше да ти се обадя веднага щом разбрах. Но се държиш така, все едно вината е моя. Не съм съобщил на медиите, че съм в Израел. Не знаех, че някакъв проклет папарак ни следи на плажа.
— А името ми, Адам? Откъде са научили името ми? Да не искаш да ми кажеш, че „дипломатическите източници“ на този мазен репортер са знаели и него?
Адам знаеше, че е безполезно да лъже. Пое си дълбоко въздух и отговори:
— Аз му го казах, защото се споразумяхме. Обеща, ако му разкрия коя си, да не пише, че двамата с теб сме имали връзка. Договорихме се също да твърди, че онзи видеозапис на Морган е само жесток слух. Както виждаш, той поне удържа на думата си.
Рони замълча за няколко дълги секунди. Когато отново заговори, гневът й се беше уталожил. Гласът й звучеше много по-тихо и не толкова превъзбудено като преди:
— Значи наистина има видеозапис. На който Морган прави секс с някой друг, не с теб.
— Да, има.
— А ти кога научи за него?
— По време на първото ми пътуване до Израел. Дори го гледах. Бях със служител в американското посолство, когато пристигна дискът. Пишеше името на Морган и аз реших, че имам право веднага да го гледам.
Този път паузата беше още по-дълга.
— Изведнъж всичко си дойде на мястото — каза тя. — Последната нощ, когато вечеряхме и отидохме в хотела ти. Беше ми обещал да се обадиш, но звънна чак в пет. Помня жалкото ти извинение, но истинската причина е, че през онзи ден си гледал записа, нали?
— Да.
Рони се разрида тихо.
— Боже, каква глупачка съм! Наистина си мислех, че означавам нещо за теб. И когато ми се обади, макар и късно, бях толкова щастлива, че ще имаме още един шанс да бъдем заедно и че може би нещо ще се случи между нас. Вече разбирам. За теб съм била само удобна детегледачка, а после, когато проклетото ти мъжко его било наранено, си преспал с мен за отмъщение. Скапано отмъщение, задето скапаната ти съпруга е мърсувала с някакъв местен скапаняк, докато била в командировка. Всичко е наред, Адам. Аз съм зрял човек, разбирам. Ще се справя с това. Но ще го направя сама. Направи ми една услуга. Моля те, никога повече не ми се обаждай.
След като Рони затвори, първата реакция на Адам, за да се справи със срама и гнева, беше да се запъти право към посолството, да настоява пред дежурния служител за среща с Гари и после да го обвини. Обаче преди това искаше да се срещне с Ицхак Бен-Меир, който май щеше да се окаже единственият служител от разузнаването или сигурността, на когото можеше да има доверие. Когато му се обади, Бен-Меир каза, че вечерта е свободен и двамата се уговориха да се срещнат насред крещящото великолепие на булевард „Ротшилд“. Адам спа почти през целия следобед, после тръгна за срещата пеша, защото имаше нужда от чист въздух.