Бен-Меир вече го чакаше на една маса на открито на чаша бяло вино и съзерцаваше израелската разновидност на passeggiata — вечерното ревю на лежерен летен стил: лъскави и добре поддържани жени на възраст от шестнайсет до деветдесет години. Повечето бяха с елегантни рокли, старателно подбрани бижута и красиви сандали на висок ток. Докато си проправяха път между кафенетата на булеварда и сенчестите дървета с разклонени корони, някои мъкнеха подире си покорни мъже или дребни кучета. Духаше лек, приятен ветрец. Бен-Меир се изправи и стисна ръката на Адам.
— Добре ли си? — попита. — Изглежда не си спал добре.
— Спах, но недостатъчно и заспах твърде късно. Ако нямаш нищо против, нуждая се от питие, преди да разговаряме. — Махна на келнерката: — Джин с тоник, ако обичате. Голям.
— Ако ти се хапва свинско, това е най-доброто място в Израел — каза Бен-Меир. — Дори приготвят специален брънч за шабат: сандвич с пушен бекон с традиционния за ешкенази хляб чала. Истинската същност на светската ционистка традиция.
Питието на Адам пристигна и той жадно отпи. Двамата си поръчаха стек и избраха бутилка каберне.
— Е, какво става, приятелю? — попита Бен-Меир, когато им поднесоха храната и виното. — Какво не е наред… освен очевидното, разбира се.
— Очевидното ли? Имаш предвид неизменното обстоятелство, че съпругата ми е отвлечена, или онова, което днес ще стане очевидно за няколко милиона британци благодарение на статия в най-продавания таблоид?
От изражението на израелеца стана ясно, че той не разбира какво му говори.
— Таблоид ли? Какво общо има това с теб?
Адам закри лицето си с ръце. Силно изчервен, започна да обяснява, разказа за срещата си с Търнър и с другите журналисти, за статията в „Нюз ъф дъ Уърлд“ и за убеждението си, че информацията най-вероятно е изтекла от същия висш служител в ЦРУ, който би трябвало да ръководи издирването на Морган.
Бен-Меир слушаше, без да го прекъсва, със замислен вид.
— Не разбирам защо това ти се струва толкова страшно — каза той. — За децата и за другите ти близки сигурно няма да е приятно. Вероятно няма да е от полза и фактът, че новината за отвличането на Морган е стигнала до пресата, макар че, честно казано, според мен няма голямо значение. Ден-два неколцина необразовани хора в Англия сигурно ще говорят лошо за теб, но какво толкова?
— Забравяш за частта, свързана с Морган. За така нареченото сексвидео.
— Нали каза, че статията се позовава на слухове. Защо да я приемаме сериозно?
— Притеснявам се за въздействието от нея в Газа. Върху похитителите и върху ХАМАС.
Бен-Меир се засмя невярващо.
— Състоянието на брака ти е толкова тяхна работа, колкото и моя. Във всеки случай аз не смятам, че „Нюз ъф дъ Уърлд“ се чете от много ислямисти в Газа. Повярвай ми, не се притесняваш за каквото трябва.
— За мен е облекчение, че го казваш. Но за какво трябва да се притеснявам?
— Според мен е очевидно. Спечелил си си влиятелни врагове. Опитват се да те разстроят и ако искаш да ги надхитриш, трябва да действаш бързо.
— Тоест?
— Няма време за губене. Знаят, че си в Израел и ако се надяваш отново да отидеш в Газа, трябва да заминеш колкото може по-рано, иначе те ще се погрижат границата да бъде затворена.
— ЦРУ поискаха да им дам време до края на седмицата и аз обещах да си помисля. Водели деликатни преговори с похитителите и съм щял да ги осуетя, ако се върна в Газа.
— И ти им повярва?
— Не съвсем.
— Виж, ако се постараят, ЦРУ в крайна сметка ще се справят с ХАМАС, макар да се налага да започнат от много ниско стъпало. Обаче при последната си среща бяхме единодушни, че от ХАМАС надали имат нещо общо с покушението, а аз се съмнявам, че някой от Управлението разговаря с „Джанбия ал-Ислам“.
— В такъв случай какво да правя?
— Трябва да отидеш лично. Възможно най-скоро. Има и друга причина. Разбирам защо цял ден си мислил за статията в „Нюз ъф дъ Уърлд“, обаче забравяш нещо. Аз дори не знаех какво е това издание. Знам обаче, че историята за отвличането на Морган е съобщена и от израелското военно радио, от „Маарив“ и най-важното — от „Ню Йорк Таймс“. След като е в ефир, всички я знаят. И други репортери ще те потърсят. Президентът на Съединените щати вече е упълномощил говорителя си да заяви, че приема този проблем много сериозно. За щастие той ще прекара този уикенд в Кемп Дейвид или някъде другаде, обаче утре се връща във Вашингтон. Нямаш време за губене. Готов ли си?