— Да, струва ми се.
— Трябва да си в Ерес преди осем без петнайсет утре сутринта. И дори по-рано, ако можеш. Тогава — едва тогава — мисля, че ще успея да те прекарам. Не казвай на никого за това, преди да заминеш, особено по телефона, и не се обаждай на своя човек в Газа, докато не си от другата страна на бариерата. Взел съм мерки да не ти трябват специални документи и някой да те чака. Но не закъснявай дори с десет минути. Ако закъснееш, надали ще успеем.
— Благодаря ти. Ще бъда там. Но защо го правиш, Ицхак?
Бен-Меир отряза от пържолата си, лапна парчето и подъвка замислено. Отпи глътка вино, без да поглежда Адам. Най-сетне беше готов да говори:
— Защото тази работа не ми харесва. На мен не могат да ми направят нищо, аз съм пенсионер. Но се чувствам използван от човек, когото смятах за приятел, и не смятам, че подбудите му са били морални. Не разполагам с доказателство за това, Адам. Обаче си задавам въпроси и стигнах до извод, който не ми допада. Според мен съществува съвсем конкретна причина някои хора — израелци и американци — да имат такова поведение напоследък. Според мен е възможно те да са знаели, че Морган ще бъде отвлечена, когато е отишла в Газа преди няколко месеца.
— Знаели ли са? Знаели ли са, мамка му! — Адам неволно повиши глас. — Искаш да кажеш, че похищението е било постановка?
— Казах ти, нямам доказателство, но е възможно, да е така.
— Но защо? Защо някой ще прави такова нещо — защо нарочно ще излага лоялен служител на опасност. И то при такива хора?
— Не знам. Трудно ми е да си представа разумна причина. И както ти казах, възможно е да греша.
— Този стар колега, на когото си имал доверие, човекът, който те е помолил да се свържеш с Морган и да уредиш отиването й в Газа, него ли подозираш, че е знаел за предстоящото отвличане? Случайно да се казва Амос? Ако е така, запознах се с него.
Бен-Меир направи извинителен жест.
— Съжалявам. Казах достатъчно. Не мога да ти разкрия нищо повече. Само се постарай да не закъсняваш за Ерес.
Вечер е — най-горещата част от денонощието в неподвижния летен въздух в Газа. Морган седи на леглото в същата стая, където е дошла в съзнание след преместването от фермата, в стаята, която е новата й килия. Поти се, вие й е свят, обезводнена е. Празната бутилка с вода не е сменяна от часове и главата й отново започва да пулсира. Няма къде да се измие и е облечена със същия сив анцуг и сива памучно горнище, с което са я принудили да пътува, затова леко мирише на повърнато. За един кратък миг се замечтава за леденостудено безалкохолно и бира, после за един поход в Катскилс през август преди много време, когато двамата с Адам, примрели от жажда, се съблякоха и се изкъпаха голи във водопада, след което божествено се любиха на открито. Толкова е обезводнена, че почти не се налага да уринира — все още за целта разполага само с кофата. Няма какво да чете или да гледа, сама е в стаята. Долавя шумове отвън, но не ги разбира. Прозорците постоянно са покрити с някакви капаци, които не може да отвори отвътре, но усеща, че е два-три етажа над земята, вероятно в жилищен блок. По-рано през деня беше чула странни шумове като от местенето на нещо тежко зад заключената й врата нагоре по бетонното стълбище — чува задъхано сумтене и й се струва, че разпознава единия човек като Акил. Както и преди, единственият човек, когото вижда, е Зейнаб която отново може свободно да влиза и да излиза. Какво е станало с Карим, Абу Мустафа и Абдел Насър? Морган няма представа.
Предишното нормализиране на пленничеството й е секнало и онази част от съзнанието й, която е била привикнала с пленничеството, се опитва да установи нов режим. Но другата част на мозъка й, онази на обучения разузнавач, й подсказва, че наближава краят на играта. По няколко пъти на ден чува ниско да прелитат израелски F16, чието бучене бива посрещано с уплашени викове от улиците. Преди час беше чула хеликоптер, който няколко минути кръжа ниско, като че ли на трийсетина метра над главата й. Освен това почти не я хранят — дават й само плоски питки и малко хумус. Никакъв чай, нищо топло. Електрозахранването спира по няколко пъти дневно.
Най-сетне чува единственият звук, който обещава известно облекчение — завъртането на ключа и тежките резета от външната страна на вратата.