— Морган? Тук съм — обажда се Зейнаб.
Влиза, следвана от Акил с неговия автомат. Зейнаб носи поднос, който изглежда по-тежък от обикновено. С огромно облекчение Морган вижда, че Акил носи нова кофа, тоалетна хартия и две големи бутилки вода.
— Нося краставици — съобщава й Зейнаб. — Още хумус, маслини, фурми и хляб. И консерва с риба тон. Ето ти още вода. Ще изнеса кофата. Акил ти носи нова. — Оставя подноса до затворничката върху матрака и взема импровизираното нощно гърне. Докато е наведена, Акил не вижда лицето й. Зейнаб поглежда към Морган, усмихва й се широко, кима и й намига пресилено театрално.
— Готово — прошепва Зейнаб. — Онова, за което говорихме. Готово е.
19.
Понеделник, 25 юни 2007 година
Не се налагаше Адам да бъде убеждаван да следва инструкциите на Бен-Меир. След като се нахраниха, той се върна пеша до хотела по безгрижните улици на Тел Авив и се изкуши дали да не звънне на децата: сигурно ще отсъства няколко дни и ако нещо се обърка, поне ще са го чули да ги уверява в обичта си. Обаче знаеше, че комуникациите почти сигурно се следят, затова изпрати само кратък имейл на родителите си, в който им написа, че възнамерява през следващите няколко дни да отиде в американското посолство и след това да реши какво да прави.
За своя изненада спа относително добре, после стана в пет, излезе от хотелската стая с лека раничка и каза на сънливата рецепционистка, че излиза да се поразходи. Доколкото можеше да прецени, никой не го следеше, но въпреки това взе някои основни предпазни мерки и пое към стоянката на такситата на брега по сложен маршрут. Купи си кафе и сладкиш от денонощна будка, после събуди заспалия шофьор. На излизане от града улиците още бяха пусти и в седем и петнайсет Адам вече беше на празния паркинг на Ерес. Униформен служител от израелската армия, който го наблюдаваше да пристига, му махна през вратата от бронирано стъкло на терминала и я отключи.
— Господин Купър?
— Да. — В просторния салон нямаше други хора. Човекът прегледа паспорта му и отключи вратата на една от кабинките с няколко ключа, провесени на верижка. Намери тампон за печати, подпечата го, върна паспорта на Адам и му посочи вратата към Газа.
— Охранителните камери ще бъдат изключени за по-малко от пет минути. Не се обръщайте.
След броени минути Адам вече беше в двора и чакаше до плъзгащата се електрическа врата на отбранителната ограда. Тя се отвори и той премина. В този ранен час от отсрещната страна нямаше никого — нямаше и следа от обичайните шумни шофьори и прегладнелите носачи. Тръгна сам по тротоара и по песъчливата пустош отвъд. Накрая стигна до дървената барака, в която се помещаваше граничният контрол на Палестина. Малка група въоръжени военни от ХАМАС, облечени със сини униформи, стояха отстрани, а един от колегите им отключваше портата. Докато Адам приближаваше, един от тях пое към него с насочено оръжие.
— Амрики? Сахафи? Журналист? — попита.
— Да, имам американски паспорт — отговори Адам. Мъжът му кимна към бараката, където наскоро отпечатан надпис предупреждаваше, че откритият в багажа алкохол ще бъде изливан. Високо горе Адам разпозна бръмченето на невидим израелски безпилотен самолет.
— Подранихте — каза военният от ХАМАС. — Границата е затворена. Защо идвате по това време?
— Имам уговорка — отговори Адам, пренебрегвайки въпроса му. — Моля ви, трябва да се обадя на приятеля си Кадер Абу Фарес.
Войникът от ХАМАС попита впечатлен:
— Познавате доктор Кадер? Имате ли телефонния му номер?
Адам усети лека паника, когато осъзна, че има само номера, който му даде Башир преди седмици по време на злополучната им среща в Лод. За щастие още го помнеше. Бръкна да извади телефона си, но пазачът му подаде своя.
— Заповядайте. Опитайте да се свържете.
Адам набра цифрите и Кадер вдигна почти веднага. Веднага щом Адам се представи, той поде:
— Адам! Хабиби! Добре дошъл отново в Газа! Почакай десет минути. Ще ти изпратя шофьор. Голям късмет е, че идваш днес. Чудесно време за посещение.
След по-малко от двайсет минути черен джип с матови стъкла се зададе откъм пътя към тях с висока скорост. Спря до бараката. Отвътре излезе още един мъж със синя униформа, отвори задната врата и покани Адам да се качи.
Всички следи от анархистичния хаос по време на предишното му посещение бяха изчезнали. Нямаше блокади по пътищата и въпреки конските каруци и триколесните мотори сутрешното движение беше спокойно. Отстрани на пътя имаше сергии, на които се продаваха прашни плодове и зеленчуци, и хлебарници с наредили се хора. Подминаха колона от ученички със спретнати тъмносини униформи и бели шалове. След малко джипът мина през портата на ограден със зид жилищен комплекс. Спря пред входа на триетажна сграда с широка покрита веранда с обрасъл с бугенвилии портик. Табела го осведомяваше, че е влязъл в Организацията за превенция и сигурност на Палестинската автономия. Той си помисли, че надписът не е актуален, защото всички членове на организацията в Газа бяха мъртви, в затвора или у дома, след като новите управници на Газа ги бяха разстреляли или бяха иззели оръжието им. Кадер, облечен във вездесъщата синя униформа, стоеше на прага, за да го посрещне. Прегърна го сърдечно, след като Адам излезе от колата.