Тя пищи с целия въздух на дробовете си — безплътен ритмичен вой, в най-високото възможно горно до и сто такта в минута, алегро фортисимо, мелодия на отчаянието и болката. Кръвта нахлува в главата на Морган. Не може просто да седи и да слуша как изнасилват Зейнаб. На всяка цена трябва да прекрати това.
Започва да блъска и да рита по заключената врата и не се замисля за личната си безопасност и евентуалните последици. Нека съседите да я чуят, че крещи на английски — от това по-зле няма накъде.
— Пуснете ме, негодници! Пуснете ме, казвам ви! Твърдите, че сте мюсюлмани, а позволявате това копеле да насилва жена. Престанете, престанете, престанете веднага! Това е харам. Пуснете ме!
Нищо не се случва и писъците на Зейнаб продължават, по-тревожни от всякога. Акил звучи близо до кулминацията и Морган насочва вниманието си към стената. Грабва един стол и започва да удря по нея с надеждата да я разруши. Вижда първите отчупили се късчета и продължава да блъска с удвоени сили — допуска, че ще пробие отвор след по-малко от минута. След още няколко удара усеща как стената поддава. Замахва със стола отново и отново и за миг спира да си поеме дъх. Писъците на Зейнаб са престанали. После вратата рязко се отваря и някой я удря по главата с приклада на пушка. Мракът я поглъща мигновено.
Когато се свестява, лежи на пода, а ръцете й се вързани стегнато пред нея. Пронизва я срам, когато усеща, че се е подмокрила: краката й са мокри, носи се острият мирис на урина. Карим се е надвесил над нея. В едната си ръка държи пистолет, а в другата бяла таблетка.
— Седни — нарежда й.
Тя се подчинява и с мъка опитва да се надигне.
— Сега ме чуй. Пет пари не давам дали ще умреш. Обаче за мен е опасно да вдигаш шум. Изпий това, иначе ще те убия. Ще заспиш.
Тя взема хапчето от него. Поне не е пак инжекция. Колебае се дали да не се престори, че го изпива, но след като й подава шише с вода, Карим първо я наблюдава, докато отпива, после насила отваря челюстта й и оглежда устата й отвътре. Излиза и заключва вратата. Минутите се нижат и тя отново изпада в безсъзнание.
Когато най-сетне се свестява, се чувства изтощена и дезориентирана. Няма ток и светлината навън почти е изчезнала. Обаче в сумрака различава тежка картечница с лента от патрони върху черен триножник, която са домъкнали в стаята и са поставили до прозореца. Главата й пулсира — съчетание от обезводняването и от последиците от удара. Болката в слепоочието й е остра и когато раздвижва челюст, неволно надава вик — само дано черепът й не е пукнат. Поглежда към ъгъла и се оказва, че не е сама. Абу Мустафа я наблюдава как постепенно се свестява, а бялото на очите му изглежда като две сияйни орбити. Той прекосява стаята към нея почти безшумно.
— Добре ли си? — пита тихо.
— Какво те интересува, по дяволите? — Тя усеща как ръцете й се свиват спазматично. — Не можеш ли поне да ми развържеш ръцете? Тези пластмасови белезници са много стегнати, прекъсват кръвообращението ми. И да ми дадеш малко вода?
— Съжалявам. Наистина съжалявам за случилото се — прошепва той. — Трябва да знаеш какво мисля. Признай, че не съм варварин. Акил е звяр и ме отвращава. — Той се смръщва, помага й да седне, развива капачката на шише с вода и го поднася към устните й. Тя отпива жадно. Той й подава ръка и тя залитайки отива да седне на канапето. — Съжалявам, но не мога да те развържа. Карим ще се върне. Акил е отвън. Но, Морган, моля те, трябва да поговорим. Нямаме много време.
През целия следобед и до късно вечерта Адам чака в щаба на Кадер предимно сам в някаква чакалня. Телевизорът, поставен високо на стената, предава „Ал-Джазира“ на арабски, а от време на време асистентката на Кадер му носи чай. Няма нищо за четене, затова само се притеснява. В шест часа двама мъже с униформи, които почти не говорят английски, го повеждат по коридора към спартанска столова, където хапват хумус, ситно нарязана салата, студени плоски питки и пилешко. След това Адам се връща в общата стая, където подремва на канапето. Към девет часа Кадер се връща. Носи карта и други документи. Сяда и разгръща картата на ниска масичка.
— Извинявай, че се наложи да стоиш сам толкова дълго — казва той, — но съм сигурен, че разбираш. Планираме операцията си. Иншаллах, само след няколко часа ще празнуваме тук успеха си заедно с жена ти.
— Иншаллах. Е, кажи ми, какво планираме?
— Ние ли? Не може да дойдеш с нас. Може да стане опасно. Трябва да чакаш тук.