— Отвлякъл ме е за пари? Само това ли го интересува? Не вярвам.
— Това не беше единственият му мотив. Планът открай време включваше да те принуди да запишеш видео. Нямаше да бъдеш измъчвана, но щеше да молиш за живота си, щеше да молиш американците да предприемат нужните стъпки за освобождаването ти. Филмът трябваше да се излъчи по телевизиите по цял свят. Това щеше да увеличи натиска над Абас и ФАТАХ, но освен това щеше да даде на Карим онова, което желае най-силно. Иска да бъде прочут световен боец за джихад, муджахидин от ранга на Бен Ладен. Това щеше да му помогне да го постигне.
Морган започва да проумява.
— Значи той се е съгласил с всичко това, без да знае коя съм. Но после ме е познал, разбрал е, че не съм просто служител на ЦРУ, а жената, която обвинява за смъртта на Халид. И от този момент всички залози са били отменени.
— Да. Обаче той не каза нито на мен, нито на Амос. Истината е, че според мен е знаел от месеци. Амос му даде видеооборудването да подслушва апартамента, където ти се срещаше с Абдел Насър. Карим събираше чиповете памет, откакто си тук, и някак предаваше филмите на Амос — не съм сигурен как, може би по електронен път. Допускам, че е гледал материалите и те е познал там. Така или иначе, малко преди последното ти посещение Амос обеща да ни каже кога ще дойдеш отново. Твърдеше, че ФАТАХ вече са достатъчно силни, за да осъществят преврата. Пристигнеш ли, действаме.
— Ами бодигардовете на Абдел Насър? И шофьора му Акрам? Тези клетници също имаха семейства. Бяха най-обикновени хора от Газа, а вие ги застреляхте. Осакатихте Абдел Насър. Това също ли беше част от сценария?
— Не, това го направиха Акил и Карим. Промениха плана, без да ми кажат. Трябваше да ги надвият, но да не ги убиват. Сигурен съм, че има причина да отвлекат Абдел Насър. Карим е подозирал, че ти може би няма да се пречупиш, но се е надявал, че ако заплаши да убие Абдел Насър пред очите ти, ще си признаеш. Е, оказа се прав.
Морган клати глава:
— Просто не знам какво да кажа. Тази операция, както я наричаш, е най-обърканото нещо, което съм чувала. Тя е налудничава, престъпна, откачена и този, който я е измислил, заслужава да бъде съден. Боже!
Абу Мустафа изглежда съкрушен:
— Разбирам колко е глупаво. И платих много висока цена. Обаче знаеш ли, не съм предполагал, че нещата ще се объркат, докато Карим не те позна и не се досети, че си от ЦРУ. Направи го едва в деня преди пристигането ти, но тогава ми каза, че си последният му шанс да отмъсти за Халид. Беше толкова превъзбуден, не беше на себе си.
— Така ли ти каза? Тогава ти защо не съобщи на Амос? Защо не му обясни какво се е случило и не му каза да отмени плана.
Гласът на Абу Мустафа звучи печално:
— Това ме измъчва повече от всичко останало. Още щом Карим ми каза, знаех, че трябва да прекратим операцията, защото той ще наруши обещанието си да гарантира сигурността ти. В онзи момент, преди отвличането, все още използвахме мобилни телефони, затова се обадих на Амос. Той обеща, както се изрази, да „действа съобразно“. Ти трябваше да пристигнеш на следващия ден, 27 март, но не се появи. Допуснах, че Амос е затворил границата и че всичко се отменя. Започнах да обмислям да се върна в Аман. Но ти пристигна два дни по-късно. Карим каза, че трябва да продължим да наблюдаваме и когато ти дойде, бяхме готови. Това ме изненада. Не можех да предприема нищо, без да разваля прикритието си. Разбираш ли какво ти казвам? Амос прекрати операцията, но само за четирийсет и осем часа. Прекрати я, обаче после някой реши да действаме.
— След като не си могъл да предотвратиш отвличането, защо после не съобщи на Амос къде съм, за да организира освобождаването ми?
— Малко по-късно имах възможност отново да му се обадя. Държах скрит мобилен телефон за спешни случаи. Обаче Амос не отговаряше. Опитах още три пъти, но не успях да се свържа.
Морган преглъща мъчително. Главата й отново пулсира, по-болезнено отпреди, чувства се изцедена до краен предел.
— Мили боже! Значи който контролира тази бъркотия, се е позамислил за известно време, а после е решил не само че иска да ме отвлече, а и че трябва да си остана отвлечена. Е, желанието му се е сбъднало. И ето ни тук.
— Да, ето ни тук. Искаш ли да ти дам нещо?
— Още вода.
Абу Мустафа допира бутилката до устните й.
— Благодаря ти. Скоро ще трябва да използвам тоалетната.
— Сигурно вече разбираш и още нещо.
— Какво, Абу Мустафа?
— Винаги съм се стремил да те предпазвам. Дори когато те измъчвахме с вода, правех всичко по силите си да останеш жива. Карим държеше да си признаеш, но всъщност предпочиташе да умреш. Обаче всеки път, когато губеше съзнание, аз го карах да престане. А след това, когато ме остави да те разпитвам, всъщност не те разпитвах. Исках да проточа нещата колкото може повече с надеждата някой да ни открие.