— О, благодаря ти, Абу Мустафа. Страхотна работа.
— И това не е всичко. Сигурно си забелязала, че Карим често отсъстваше. Винаги е знаел, че не е безопасно да те държи в Газа дълго, още преди преврата на ХАМАС. След като засне видеото, вече разполагаше с коза си — доказателство, че държи агент на ЦРУ. И отиде през тунелите в Синай. Свърза се с джихадистки групировки в Египет, с хора, които знаеше, че са от Йемен. Не знам къде смята да те отведе, но знам, че го чака кола. Доста време му отне да го организира. Няколко пътувания. Където и да е това място, там планира да проведе последния ти разпит. Знае, че не съм постигнал нищо с теб. Мисли, че съм мек. Може би не ми вярва.
— Значи се кани тайно да ме отведе другаде, да продължи да ме измъчва и вероятно да ме убие. И със сигурност ще запише всичко.
— Струва ми се вероятно.
— Защо не ми каза всичко това преди седмица, по дяволите? Щяхме да измислим начин да избягаме. Можехме да действаме заедно. Шансовете ни щяха да са по-добри от сега, мамка му!
— Да, щяха. — Гласът му звучи по-печално от всякога — Опитвах се да запазя прикритието си, колкото и жалко да звучи. Освен това се страхувах от Карим. Той разбира английски по-добре, отколкото мислиш. Можеше да ни чуе, докато си говорим, или да подслушва разговорите ни. Ако тогава се бях разкрил пред теб, като нищо щеше да убие и двама ни.
— И сега какво? Аз съм вързана и предстои нападение, при което сигурно и двамата ще загинем. А ако оцелея, ще ме отведат на още по-лошо място. И къде е Абдел Насър? Какво стана с него, по дяволите?
— Отново съжалявам, но не знам къде е Абдел Насър. Не знам и как да те предпазя. Ако имам възможност, ще се опитам да убия Карим. Но нека ти дам един съвет. Когато започне престрелката, наведи глава.
20.
Вторник, 26 юни 2007 година
Адам е сверил часовника си с този на Кадер и го поглежда отново за стотен път, откакто са напуснали Хан Юнис. Още е едва четири и половина. Вече има усещането, че това е най-дългата нощ през живота му, а има цели трийсет минути до началото на нападението. Кордонът е на място — жилищната сграда е точно по средата. Четвъртита четириетажна постройка, чийто светъл силует просветва на лунната светлина. Приклекнал е в сянката на паянтова барака, която защитава лебедката в шахтата на тунела, и е признателен за бръмченето на насекомите, защото прикриват учестеното му дишане. Рафик, командирът на групата, образувала кордона, младши офицер с поддържана брадичка на двайсет и няколко години, прикляка до Адам. Има лек ветрец и е приятно топло — почти същата температура като през летен ден в Англия. Там по-късно днес ще започне вторият ден от Уимбълдън. Адам за кратко се разсейва с тази мисъл — както винаги майка му ще се залепи за телевизора и със сигурност ще опита да сподели страстта си с децата.
Зад жилищния блок се намира Йебна — лабиринт от бедни, подобни на кутийки къщи, повечето от които са построени, за да приютят потока от палестински бежанци, избягали от Израел през 1948 година, когато Газа още е част от Египет. Шофьорът на Кадер паркира пикапите им на футболно игрище извън периметъра му и Адам придружи хората на Кадер от там, а проскърцващият пясък на тесните улички на Йебна заглушаваше стъпките им. Повечето войници от ХАМАС са въоръжени с автомати „Калашников“, но малцина имат по-тежко и по-специализирано оборудване. Никой не носи бронежилетка. Изглеждат добре обучени и доколкото може да прецени, са и силно мотивирани. На лунната светлина сините им униформи изглеждат сиви. Повечето са се боядисали с камуфлажна боя, от която мургавите им лица изглеждат черни. Нищо не свети — нито една сграда, нито една улична лампа.
Минутите се нижат и Адам наблюдава как вторият екип се разполага на покрива на втората сграда със сходна височина отляво на блока, в който би трябвало да се намира Морган. Наистина ли тя е там отпред, на по-малко от двеста метра зад тези неугледни стени? Как ли изглежда? В какво физическо и психическо състояние ще бъде? Ще я познае ли и какво ще й каже? Той няма отговори.
Въпреки това има чувството, че всичко случило се през последните три месеца го насочва към този момент. Той дори не се опитва да проумее защо изпитва толкова силна необходимост да присъства и съзнава, че е малко късно да признава, че вероятно поема огромен риск: ако загине, мнозина биха го определили като безотговорен. Обаче нещо вътре в него настоява, че е от огромно значение да бъде тук — не само като свидетел, а и за да помогне, макар да няма дори смътна представа каква може да е тази помощ.