Хвърляните от луната сенки размазват силуетите на мъжете. Те продължават да действат безшумно и сглобяват стълба. Прехвърлянето от едната сграда на другата изисква здрави нерви — сигурно има повече от двайсет метра от ръба на плоския покрив до земята. Най-сетне мостът е готов. Наклонен е, явно покривът на сградата на похитителите е малко по-надолу. Най-опасно е преминаването на първия човек, но после той държи стълбата, за да минат и другарите му, които пропълзяват един по един. Адам ги преброява. Дано да не е лош късмет — тринайсет са.
Основателна ли е увереността на Кадер, че похитителите не знаят нищо за предстоящото нападение? Планът му изглежда много сложен, а Адам е смаян, че екипът на покрива изглежда е постигнал целта си, без да събуди някого. Засега всичко се развива гладко. Единственото движение, което различава, е от хората на ХАМАС, няма признаци някой друг в Йебна да е буден. Още само няколко минути и както казват новите му приятели, иншаллах, всичко ще приключи.
Няколко от хората на покрива се събират край наполовина заградения портал в горния край на стълбите, а други заемат позиции покрай перилата и оглеждат мрачната вътрешност, стиснали здраво автоматите си — същински стрелци в средновековни бойни кули. Адам отново поглежда часовника си — четири и четирийсет и пет. Вижда как последната група на Кадер прекосява откритото пространство откъм пресечката зад сградата и влиза през двойната входна врата, общо девет човека. Вратата дори не проскърцва и мъжете се прокрадват вътре потайни като котки. Сигурно в момента се качват по стълбите. Надали ще им отнеме много време да стигнат до апартамента в съседство с този на похитителите.
За миг вятърът се засилва и свисти през пролуките между хлабаво закованите дъски на бараката, които потракват. Адам се стряска. С изключение на няколко изстрела веднага след като пристигнаха, това е най-силният звук, който чува, откакто напуснаха Хан Юнис. Поглежда часовника си за последен път и се приготвя. Остават деветдесет секунди. Всеки момент очаква да чуе шоковите гранати, които мъжете начело на двете нахлуващи групи носят.
Но не става така.
Разнася се експлозия — не вътре в сградата, а може би на покрива или под него. Взривната вълна блъсва Адам като удар от професионален боксьор тежка категория, а екотът пронизва тъпанчетата му. Сякаш е изгубил един пласт клетки някъде в главата си: светът е приглушен, всичките му сетива са разстроени. Поглежда Рафик. Очите му изразяват собствената му паника и смайване, а Адам малко по малко установява, че в Йебна вече се разнасят писъци.
Отначало димът скрива покрива. Отломките, разхвърчали се във въздуха, започват да падат, съпътствани от мириса на изгоряла човешка плът. Когато облакът постепенно се разнася, става ясно, че взривът е изригнал отвътре, откъм стълбището, защото покривът е напълно разрушен. Там горе не е останал нито един прав човек. Адам допуска, че хората, пропаднали в стълбището, са загинали или са тежко ранени. Доколкото успява да види, засега двама-трима от пазачите покрай перилата изглежда са живи. Забелязва един, който се отдалечава от ръба пълзешком. Там горе не се движи нищо друго.
Минали са безкрайни трийсет секунди от взрива, когато Рафик внезапно се съживява от мраморната си неподвижност, стисва ръката му и издава противоречиви нареждания:
— Залегни! Залегни, господин Адам! Нападат ни! Трябва да бягаме!
Само че нищо повече не се случва. Никой не напада, никой не стреля. Бученето в ушите на Адам започва да утихва и писъците вече не са толкова приглушени. Той поглежда Рафик и го изправя на крака.
— Хайде! — крясва му. — Трябва да отидем там! Трябва да разберем какво става и какво са сторили на жена ми!
Рафик се двоуми, а очите му са изцъклени от ужас. Най-сетне дава знак на хората от двете страни на кордона. Адам изважда пистолета си и всички започват да напредват към вратата. Адам плъзва назад предпазителя. Не е като оръжието, с което стреля в Бъкингамшир, а е сребрист деветмилиметров автоматичен пистолет „Смит и Уесън“.
Във фоайето цари хаос. Всички или поне повечето обитатели вече са там или слизат по стълбите по пижами: паникьосани деца, бебета, майки, бащи и възрастни хора, които крещят на арабски, чудейки се дали да излязат навън, или да останат където са, да не би да ги сполети нова опасност. Къде е Кадер? Адам си спомня, че той не е бил с групата на покрива, а с екипа, който се качваше от фоайето. Накрая го вижда как се опитва да се справи с трима мъже, които крещят и го сочат с пръсти, настоявайки за отговори, които той не може да им даде. С него са само четирима от групата му, останалите петима ги няма, няма ги и хората на покрива.