— Охо, значи сега аз съм виновен, че попаднахме на Медуза. — Бях пламнал като домат.
Анабет се изправи и се опита да имитира гласа ми:
— „Само една снимка, Анабет. Какво толкова?“
— Престани! — извиках. — Невъзможна си.
— Ти си…
— Хей! — намеси се Гроувър. — Заради вас двамата ще стана първия сатир в историята с мигрена. Какво ще правим тази глава?
Погледнах я. От една дупка се подаваше малко змийче. На торбата пишеше: „Благодарим ви за покупката!“.
Ядосах се — не само на Анабет и на майка й, а и на всички богове, задето ни бяха захвърлили насред нищото и на всичкото отгоре ни бяха спретнали две големи битки още в първия ден извън лагера. Ако продължаваше така, едва ли щяхме да стигнем в Лос Анджелис живи преди лятното слънцестоене.
Какво беше казала Медуза?
„Не позволявай на олимпийците да си играят с теб, миличък. По-добре ще ти е като статуя.“
— Сега се връщам — обявих и станах.
— Пърси — извика Анабет, — какво… Пообиколих из къщата и намерих кабинета на Медуза. Според счетоводния й тефтер последните шест продадени статуи бяха за градината на Хадес и Персефона в Подземното царство. В товарителницата беше посочен следният адрес за доставка: „Звукозаписно студио DOA, Западен Холивуд, Калифорния“. Сгънах листчето и го пъхнах в джоба си.
В касовия апарат имаше двайсет долара, няколко златни драхми и опаковъчни торбички на „Денонощни експресни куриерски услуги Хермес“, всяка с прикрепена кожена кесийка. Разтършувах се из кабинета и намерих подходяща кутия.
Върнах се на масата, опаковах главата на Медуза и попълних формуляра за доставка:
— Няма да им хареса — предупреди ме Гроувър. — Ще решат, че си нагъл.
Пуснах няколко златни драхми в кесийката. Щом я затворих, се чу звън като от касов апарат. Пакетът се издигна във въздуха и изчезна.
— Аз съм бил нагъл — казах.
Погледнах Анабет предизвикателно, очаквах, че ще започне пак да ми се кара.
Тя обаче си замълча. Изглежда се беше примирила с факта, че имам дарба да дразня боговете. Рече само:
— Хайде да си тръгваме оттук. Трябва да измислим нов план.
Дванайсета глава
Получаваме съвет от пудел
Онази нощ беше кошмарна.
Направихме си лагер в гората, на стотина метра от пътя, на една блатиста поляна, която явно тукашните хлапета използваха за купони. Земята беше осеяна със смачкани кутийки от безалкохолно и хартии от хамбургери.
Бяхме взели малко храна и одеяла от дома на леля Ем, но не посмяхме да запалим огън, да изсушим влажните си дрехи. Фуриите и Медуза ни стигаха за един ден. Не ни се щеше да привлечем още някое чудовище.
Решихме да спим на смени и аз се писах доброволец за първия пост.
Анабет се сгуши върху одеялата и заспа още щом притвори клепачи. Гроувър изпърха с крилатите си маратонки до един нисък клон, настани се на него и загледа нощното небе.
— Заспивай — казах му. — Ако стане нещо, ще те събудя.
Той кимна, но очите му останаха отворени.
— Тъжно е, Пърси.
— Кое? Че тръгна с мен?
— Не. Ето това ме натъжава — посочи боклуците по земята. — И небето. Звездите не се виждат. Замърсили са дори и небето. Ужасно време да бъдеш сатир.
— А, ти си бил природозащитник.
Гроувър ми хвърли смразяващ поглед.
— Само хората не са природозащитници. Вие унищожавате света с такава скорост… ох, както и да е. Безсмислено е да се говори на човек. Като гледам как се развиват нещата, никога няма да намеря Пан.
— Пам ли? Коя е Пам?
— Пан! — извика възмутено той. — П-А-Н. Великият бог Пан! За какво, мислиш, ми трябва разрешително за търсач?
Изведнъж полъхна лек ветрец и за миг разпръсна вонята на отпадъци и мръсотия. Усети се ухание на горски плодове, полски цветя и бистра дъждовна вода — аромати, които преди време са се носели и тук. Внезапно ме обзе носталгия по това, което е било.
— Разкажи ми за търсенето — помолих го.
Гроувър ме огледа изпитателно, като че ли не беше сигурен дали не му се подигравах.
— Преди две хиляди години богът на пасищата изведнъж изчезнал. Близо до Ефес един моряк чул тайнствен глас да вика от брега: „Кажете им, че великият бог Пан е мъртъв!“. Хората повярвали и започнали да разграбват царството му. И оттогава не са спирали. За сатирите обаче Пан е повелител и водач. Той закриля нас и цялата природа. Ние отказваме да повярваме, че е умрял. Най-смелите сатири от всяко поколение посвещават живота си на търсенето на Пан. Обикалят цялата земя, изследват и най-дивите места с надеждата да открият къде се е укрил и да го събудят.