— И ти искаш да бъдеш търсач?
— Това е най-голямата ми мечта — отвърна той. — Баща ми беше търсач. Също и чичо Фердинанд… статуята, която видя там…
— О, да, съжалявам.
— Чичо Фердинанд беше наясно с рисковете — поклати глава Гроувър. — Баща ми също. Аз обаче ще успея. Ще бъда първият търсач, който ще се завърне.
— Първият?
Той извади тръстиковата флейта от джоба си.
— Досега нито един не се е завърнал. Изчезват безследно.
— Нито един за две хиляди години?
— Да.
— А баща ти? Не знаеш ли какво се е случило с него?
— Нямам представа.
— И въпреки това искаш да отидеш! — Умът ми не го побираше. — Наистина ли вярваш, че ще намериш Пан?
— Трябва да вярвам, Пърси. Единствено това ни крепи, като гледаме какво правят хората със Земята. Трябва да вярвам, че все още е възможно Пан да бъде събуден.
Загледах оранжевата пелена на небето. Не ми беше ясно как е възможно Гроувър да следва толкова безнадеждна мечта.
Но пък като се замислих, нима аз бях различен? — Как ще стигнем до Подземното царство? — попитах. — Имаме ли изобщо някакъв шанс срещу един бог?
— Не знам — призна той. — Но в къщата на Медуза, докато ти претърсваше кабинета й, Анабет каза…
— А, да, Анабет винаги е готова с някой план.
— Не бъди толкова строг с нея, Пърси. Животът й е бил труден, но е добра по сърце. — Гласът му издайнически трепна. — В крайна сметка, тя ми прости…
— За какво говориш? Какво ти е простила? Изведнъж Гроувър съсредоточи цялото си внимание към звуците, които изтръгваше от тръстиковата си флейта, и не отговори.
— Я чакай — казах. — Първата ти задача като пазител е била преди пет години. Анабет се е появила в лагера също преди пет години. Тя ли е… Първата задача, с която си се провалил…
— Не ми се говори за това — отвърна Гроувър и по треперещата му брадичка разбрах, че ако продължа, ще се разплаче. — Но както вече казах, в дома на Медуза с Анабет стигнахме до извода, че в цялата история с този подвиг има нещо гнило. Нещо не е както трябва.
— А, добро утро! Обвиняват мен, че съм откраднал мълния, която всъщност е взел Хадес.
— Не, друго е. Фури… Милостивите сякаш се въздържаха. Както и госпожа Додс в „Янси“… защо чака толкова дълго, преди да се опита да те убие? После, в автобуса, можеха да бъдат много по-агресивни.
— На мен ми се сториха достатъчно агресивни.
— Само крещяха: „Къде е? Къде?“
— Защото аз си бях сложил шапката-невидимка.
— Може би… но и двамата с Анабет имахме чувството, че не говореха за теб. Все едно търсеха нещо.
— В това няма никакъв смисъл.
— Знам. Но ако сме допуснали някаква грешка, а имаме само девет дни да намерим мълнията…
Погледна ме, сякаш очакваше отговор, но такъв нямах. Отново се сетих за предупреждението на Медуза, че боговете само ме използват и онова, което ме очаква, е по-лошо от вкаменяване.
— Не бях съвсем честен с вас — признах. — Мълнията не ме интересува. Съгласих се да отида до Подземното царство, за да върна майка си.
Гроувър изсвири тиха мелодия.
— Знам, Пърси. Но сигурен ли си, че това е единствената причина?
— Не го правя, за да помогна на баща си. На него не му пука за мен. Той не ме интересува.
— Виж, Пърси — наведе се над мен той, — аз не съм умен като Анабет. Нито пък смел като теб. Но много ме бива да разчитам чувствата на хората. Ти се радваш, че баща ти е жив. Приятно ти е, че те е признал, и искаш да се гордее с теб. Именно затова изпрати главата на Медуза на Олимп. Искаш да забележи какво си постигнал.
— Нима? Може би сатирските чувства са по-различни от човешките. Грешиш, Гроувър, не ме интересува какво мисли той за мен.
— Добре, Пърси. Както кажеш. — Той вдигна краката си на клона и отново се облегна на ствола.
— Освен това, не съм направил нищо кой знае какво. Едва излязохме от Ню Йорк и се озовахме в пустошта без багаж, без пари и без никаква идея как да продължим на запад.
Гроувър замислено погледна към тъмното небе.
— Какво ще кажеш аз да застъпя първия пост? Ти поспи малко.
Понечих да възразя, но той засвири Моцарт, тихо и нежно, аз се обърнах и затворих очи. След няколко такта от концерт №12 вече бях заспал.
Сънувах, че се намирам в тъмна пещера пред огромна яма. Край мен се носеха сиви мъгляви същества — шепнещите неясни силуети на душите на мъртвите. Дърпаха ме за дрехите, опитваха се да ме задържат, но нещо ме караше да вървя към ръба на пропастта.