Погледнах надолу и ми се зави свят.
Бездната беше толкова огромна и непроницаемо черна, че ми се стори бездънна. При все това имах чувството, че нещо се опитва да изпълзи от нея — нещо огромно и зло.
— Ето го и нашето геройче — отекна развеселен глас от дълбините. — Прекалено слаб, прекалено млад, но може и да свърши работа.
Гласът беше безкрайно стар — студен и тежък. Уви се около мен и ме стегна в смазваща прегръдка.
— Заблудили са те, момче — продължи той. — Нека се договорим. Ще ти дам, каквото поискаш.
Трептящ образ се издигна над ямата — майка ми, застинала в мига, в който се беше разпаднала в златен дъжд. Лицето й беше изкривено от болка, сякаш минотавърът продължаваше да я стиска за врата. Взираше се право в мен и като че ли ме молеше: „Бягай!“.
Писък заседна в гърлото ми.
Студен смях отекна в бездната.
Невидима сила ме притегли напред. Ако не успеех да устоя, щеше да ме повлече вътре.
— Помогни ми да се въздигна, момче! — Ненаситният глас вече не предлагаше, а заповядваше. — Донеси ми мълнията. Опълчи се срещу боговете предатели!
Душите на мъртвите зашепнаха около мен:
— Недей! Събуди се!
Образът на майка ми започна да избледнява. Съществото в ямата стегна хватката си около мен.
Осъзнах, че не се опитваше да ме повлече надолу, а ме използваше, за да се издърпа на повърхността.
— Добре — прошепнах аз. — Добре.
— Събуди се! — шепнеха мъртвите. — Събуди се!
Някой ме разтърсваше.
Отворих очи, вече беше ден.
— О — обади се Анабет, — зомбито оживя.
Треперех. Все още усещах хватката на чудовището от бездната.
— Колко време съм спал?
— Достатъчно, за да приготвя закуска. — Анабет ми хвърли пакет царевичен чипс, който бяхме взели от заведението на леля Ем. — Гроувър ходи на разузнаване и доведе приятел.
Премигах сънено.
Гроувър седеше на одеялото с кръстосани крака, а в скута му имаше нещо рошаво — мръсна, ужасно розова плюшена играчка.
Не. Не беше играчка. Беше розов пудел.
Пуделът подозрително заджафка към мен.
— Не, не е — рече Гроувър.
— На това нещо ли говориш? — сепнах се аз.
Пуделът изръмжа.
— Благодарение на „това нещо“ може да продължим пътя си — отвърна той. — Така че бъди по-любезен.
— Откога можеш да говориш с животни?
— Пърси, запознай се с Гладиола — пренебрегна въпроса ми Гроувър. — Гладиола, това е Пърси.
Обърнах се към Анабет, очаквах, че ще избухне в смях и дълго ще ми се подиграва, задето съм се вързал на номера им, но тя изглеждаше напълно сериозна.
— Отказвам да разговарям с розов пудел — отвърнах. — За нищо на света!
— Пърси — обади се Анабет, — аз вече поздравих Гладиола. Направи го и ти.
Пуделът изръмжа.
Казах му здрасти.
Гроувър обясни, че се натъкнал на Гладиола в гората и се заговорили. Пуделът бил избягал от някакво местно семейство, което обявило 200 долара награда за него. Гладиола не изгаряла от желание да се върне у дома, но пък била готова на всичко, за да помогне на сатира.
— А Гладиола откъде знае за наградата? — попитах.
— Прочела е обявите, тъпчо! — отвърна Гроувър.
— Разбира се, как не се сетих — измърморих аз.
— Значи връщаме Гладиола — заобяснява Анабет, все едно това беше най-великата стратегия, измисляна някога, — вземаме парите и купуваме билети за Лос Анджелис. Проста работа.
Сетих се за съня — шепота на мъртвите, онова нещо в бездната, трептящото лице на майка ми. Какво ли още ме очакваше на запад?
— Само не с автобус — предупредих аз.
— Естествено — кимна Анабет и вдигна ръка. Проследих накъде сочеше и видях в далечината да се вие железопътната линия, която през нощта не бях забелязал. — Гарата е на около километър оттук. Според Гладиола влакът в западна посока тръгва по обяд.
Тринайсета глава
Смъртоносен скок
Пътувахме с влака на запад — два дни през долини, реки и златни житни нивя.
Никой не ни нападна, но аз така и не успях да се отпусна. Имах чувството, че се намираме в стъклена витрина, а от всички страни ни наблюдават и само дебнат подходящата възможност.
Стараех се да не привличам внимание, тъй като името и снимката ми бяха на първа страница на няколко вестника по Източното крайбрежие. В „Трентън реджистър нюз“ беше поместена изпратена от някакъв турист снимка, на която се виждаше как слизам от автобуса. Приличах на избягал от лудницата. Мечът беше излязъл размазан, но си личеше, че държа нещо лъскаво в ръката си, подобно на бейзболна бухалка или стик. Текстът под снимката гласеше: