— Не му пука за мен — рече тя. — Жена му, доведената майка, се отнасяше с мен като с изрод. Не ми позволяваше да играя с нейните деца. Баща ми винаги беше на нейна страна. Всеки път, когато се случеше нещо, появяха се чудовища и така нататък, двамата ме гледаха обвинително: „Как смееш да излагаш семейството ни на опасност!“. Накрая разбрах, че съм нежелана, и избягах.
— На колко години беше?
— На седем.
— И си стигнала сама до лагера?
— Не, не бях сама. Атина ме пазеше, насочваше ме къде да намеря помощ. Срещнах някои добри приятели, които се грижеха за мен… поне за известно време.
Искаше ми се да попитам какво се е случило, но Анабет изглеждаше потънала в тъжни спомени. Имах чувството, че ако продължа с въпросите, съвсем ще се потисне.
Така че обърнах глава и под съпровода на хъркането на Гроувър гледах през прозореца как тъмните полета на Охайо прелитат покрай нас.
Към края на втория ни ден във влака, тринайсети юни, осем дни преди лятното слънцестоене, минахме през някакви златни хълмове, пресякохме река Мисисипи и навлязохме в Сейнт Луис.
Анабет изви врат, за да огледа Гейтуей Арч, която ми заприлича на огромна пазарска чанта, пльосната насред града.
— И аз искам — въздъхна тя.
— Какво?
— Да построя нещо такова. Виждал ли си Партенона, Пърси?
— Само на снимка.
— Някой ден ще го видя на живо — рече Анабет със замечтан поглед. — Ще построя най-величествения паметник на боговете. Нещо, което ще просъществува хиляди години.
— Искаш да станеш архитект? — засмях се аз.
Не знам защо, но ми се стори адски смешно, като си представих как Анабет си седи кротко и по цял ден чертае.
— Да — изчерви се тя, — архитект. Атина очаква всичките й деца да съзидават, а не просто да рушат, както един известен бог на земетресенията, да не споменавам името му.
Загледах се в бълбукащата кафява вода на Мисисипи.
— Съжалявам, това беше гадно.
— Не може ли поне за малко да сме от един отбор? — помолих аз. — Така де, Атина и Посейдон никога ли не са си помагали?
Анабет се замисли.
— Може би за колесницата… — рече тя неуверено. — Майка ми я направила, но Посейдон създал конете от морската пяна. Така че, да, работили са заедно, за да я завършат.
— Значи и ние можем да си помагаме. Нали?
Навлизахме в града, а Анабет не откъсваше поглед от арката, която се скри зад един хотел.
— Сигурно — рече накрая.
Спряхме на гарата в центъра. По високоговорителя обявиха, че имаме два часа престой, преди да продължим за Денвър.
Гроувър се протегна.
— Храна — отрони той, още преди да си е отворил очите.
— Ставай, козльо — сръга го Анабет. — Отиваме на разходка.
— Къде?
— Да видим арката — отвърна тя. — Едва ли друг път ще имаме шанса да се качим на върха. Идвате ли?
С Гроувър се спогледахме.
Не бях въодушевен от идеята, но това едва ли щеше да спре Анабет, а със сигурност не можехме да я оставим да обикаля сама.
— Стига да има къде да хапнем, без да ни нападат чудовища — сви рамене Гроувър.
Арката беше само на няколко пресечки от гарата, а късно следобед опашките пред нея не бяха толкова големи. Обиколихме набързо подземния музей, разгледахме фургоните и индиански предмети от началото на XIX век. Не беше кой знае колко интересно, но Анабет не преставаше да ни залива с любопитни факти за строежа на арката, а Гроувър не спираше да подава желирани бонбони, така че бях доволен.
Въпреки това не спирах да се озъртам и да оглеждам хората наоколо.
— Подушваш ли нещо? — прошепнах на Гроувър.
Той извади нос от пакета с бонбони и завъртя глава насам-натам.
— Подземия — намръщи се Гроувър. — В подземията винаги мирише на чудовища.
Аз обаче усещах, че нещо не беше както трябва. Имах чувството, че ни заплашва опасност.
— Помните ли кои са символите на различните богове? — попитах.
Анабет четеше някакво табло за построяването на арката, но вдигна поглед.
— Аха?
— Ами, Ха де…
— На обществено място сме… — прекъсна ме Гроувър Имаш предвид нашия приятел долу?
— Ъъъ, да. Та нашият приятел долу, той нямаше ли шапка като тази на Анабет?
— Да — кимна Анабет. — Шлемът на мрака е символът на властта му. Видях го на трона му, когато беше дошъл на Олимп за срещата на зимното слънцестоене.
— Бил е там?
— Единствено тогава му е разрешено да се качва на Олимп. В най-късия и мрачен ден на годината. Но неговият шлем е много по-могъщ от моята шапка-невидимка.