— С него се превръща в мрак — потвърди Гроувър. — И може да минава през стени. Ако е с шлема, не можеш нито да го докоснеш, нито да го чуеш. Освен това излъчва такъв ужас, че може да полудееш или сърцето ти да се пръсне. Защо според теб всички разумни същества се страхуват от тъмното?
— Тогава… как можем да сме сигурни, че в момента не е тук? — попитах аз.
Анабет и Гроувър се спогледаха.
— Не можем — отвърна той.
— Благодаря, страшно ме успокои. Останаха ли още бонбони?
Почти бях успял да заглуша параноята си, когато видях миниатюрната кабина на асансьора, с който щяхме да се качим до върха на арката, и сърцето ми отново изтръпна. Ненавиждах затворени пространства. Подлудяваха ме.
Напъхахме се вътре заедно с една дебела лелка и нейното куче — чихуахуа с нашийник от фалшиви диаманти. Реших, че може би лелката беше сляпа, а кучето й беше водач, тъй като никой от охраната не й направи забележка.
Започнахме да се изкачваме по арката. Никога преди не се бях возил с асансьор, който прави завои и стомахът ми се бунтуваше.
— Къде са родителите ви? — обади се изведнъж дебеланата.
Тя беше с малки лъскави очички, остри, потъмнели от много кафе зъби, голяма шапка и рокля от джинсов плат, която сякаш всеки миг щеше да се пръсне по шевовете.
— Долу са — отговори Анабет. — Страх ги е от високото.
— О! Горките!
Кучето изръмжа.
— Спокойно, синко. Дръж се прилично — скара му се жената.
Кучето имаше същите малки лъскави очички като собственичката си — интелигентни и зли.
— Синко ли го наричате? — любезно попитах аз. — Така ли се казва?
— Не — отвърна тя.
И се усмихна, сякаш с това въпросът бе изчерпан.
Площадката за наблюдение на върха приличаше на тенекиена барака с редици малки прозорчета към града и към реката.
Гледката беше хубава, но ако имаше нещо, което ненавиждах повече от затворени пространства, то това бяха затворените пространства на двеста метра над земята. След по-малко от минута вече бях готов да си тръгна.
Анабет обаче не спираше да обяснява за основите, колоните, подпорите и така нататък, как, ако тя била архитектът, щяла да направи прозорците по-големи, а подът — прозрачен. Сигурно можеше да остане там часове наред, но за моя радост пазачът обяви, че площадката за наблюдение затваря.
Поехме към изхода, Анабет и Гроувър влязоха в кабинката на асансьора и аз тъкмо се канех да ги последвам, когато видях, че вътре имаше още двама човека. За мен нямаше място.
— Изчакайте следващата кабина, господине — каза пазачът.
— Ще останем с теб — рече Анабет.
Само че това щеше да предизвика бъркотия и да отнеме още повече време.
— Не, няма проблем. Ще се видим долу — отвърнах аз.
Гроувър и Анабет се спогледаха нерешително, но в този миг вратата се затвори и кабинката потегли надолу.
На площадката бяхме останали само аз, малко момче с родителите си, пазачът и дебелата дама с кучето чихуахуа.
Усмихнах й се смутено. Тя също ми се усмихна в отговор и змийският й език изскочи между зъбите.
Какво?!?
Змийски език?
Но още преди да успея да осъзная какво точно бях видял, кучето скочи от ръцете й и започна да лае по мен.
— Спокойно, синко — обади се собственичката му. — Не виждаш ли, че моментът не е подходящ? Я, още колко хора има тук.
— Кученце! — обади се момченцето. — Кученце, ела тук.
Родителите му го хванаха и го дръпнаха назад.
Кучето оголи зъби, от черните му устни капеше пяна.
— Е, сине — въздъхна дебеланата. — Щом настояваш…
Сърцето ми изтръпна.
— Защо наричате „сине“ това чихуахуа?
— Защото не е чихуахуа, миличък — отвърна тя, — а Химера. Но не се тревожи, много хора го бъркат.
Запретна ръкавите си и отдолу се показа люспеста зелена кожа. Усмихна се, зъбите й вече бяха змийски. Зениците на очите й се издължиха като на влечуго.
Кучето залая още по-силно и с всяко джафкане като че ли нарастваше — първо стана колкото доберман, после колкото лъв. Лаят се превърна в рев.
Момченцето изпищя. Родителите му го задърпаха към изхода и там се блъснаха в пазача, който стоеше като парализиран и смаяно зяпаше чудовището.
Химера вече беше толкова висок, че гърбът му опираше в тавана.
Имаше глава на лъв със сплъстена от кръв грива, тяло и копита на огромен козел и змия вместо опашка — триметрова гърмяща змия, която излизаше направо от рошавата задница. Нашийникът от фалшиви диаманти все още си стоеше на врата му и на него се поклащаше плочка, вече с размерите на пътна табела, на която пишеше: „Химера. Бесен. Огнедишащ. Отровен. Ако го намерите, моля, обадете се в Тартар, вътр. 954.“