Сложих капачката на меча и прибрах химикала в джоба си.
— Благодаря ти, татко — казах отново на тъмната вода.
После се оттласнах от калта и заплувах към повърхността.
Изплувах точно до крайбрежния „Макдоналдс“.
Сигурно всички патрулки, линейки и пожарникарски коли от Сейнт Луис се бяха събрали около арката. Полицейски хеликоптери кръжаха в небето. Тълпата зяпачи ми напомни за „Таймс Скуеър“ на Нова година.
— Мамо! — извика три-четири годишно момиченце. — От реката излезе едно момче!
— Хубаво, миличка — отвърна майка й и извърна глава към линейките.
— Ама то е сухо!
— Хубаво, миличка.
Репортерка говореше пред камера:
— Уверяват ни, че вероятно не става дума за терористично нападение, но разследването тепърва започва. Щетите, както сами виждате, са доста сериозни. В момента се опитваме да намерим някой от оцелелите, за да научим подробности.
Значи все пак имаше оцелели. Почувствах огромно облекчение. Може би пазачът и семейството се бяха отървали само с уплаха. Надявах се и Анабет и Гроувър да са добре.
Опитах да си пробия път през тълпата, за да видя какво се случваше зад полицейската лента.
— … едно момче — обясняваше друг репортер. — По информация на Канал 5 охранителните камери са го заснели на площадката за наблюдение и то по някакъв начин е предизвикало експлозията. Трудно е за вярване, Джон, но такива са първоначалните сведения. Повтарям, няма жертви и…
Отдалечих се, като се опитвах да не привличам внимание. Наложи се да направя голяма обиколка около отцепения район. Навсякъде имаше полицаи и журналисти.
Вече почти бях загубил надежда да намеря Анабет и Гроувър, когато познат глас изблея:
— Пърси-и-и-и!
Обърнах се и Гроувър ме сграбчи в мечешката — или по-скоро козя — прегръдка.
— Решихме, че си стигнал при Хадес по лесния начин!
Анабет стоеше зад него и се опитваше да гледа строго, но си личеше, че се радваше да ме види.
— Да не те остави човек сам за пет минути! Какво стана?
— Ами… паднах.
— Стига, Пърси, от двеста метра?
— Направете път! — извика един полицай зад нас.
Тълпата се раздели и двама санитари профучаха с носилка. На нея седеше майката на момчето от площадката.
— И после това огромно куче, това огромно огнедишащо чихуахуа… — обясняваше тя.
— Да, госпожо — прекъсна я лекарят. — Успокойте се. Семейството ви е в безопасност. Това е от лекарствата.
— Не съм луда! Момчето скочи през дупката и чудовище то изчезна. — В този момент ме забеляза. — Ето го! Това е той!
Обърнах се бързо и дръпнах Анабет и Гроувър да ме последват. Смесихме се с тълпата.
— Какво става? — сопна се Анабет. — Да не би да говореше за онова чихуахуа в асансьора?
Разказах им всичко — за Химера, Ехидна, скока, гмуркането, жената под водата.
— Уха! — възкликна Гроувър. — Значи отиваме в Санта Моника! Не можеш да пренебрегнеш заповед от бащата.
В този момент минахме покрай друг телевизионен екип и репортерът тъкмо нареждаше към камерата:
— Пърси Джаксън. Точно така, Дан. Канал 12 научи, че момчето, което вероятно е причинило експлозията, отговаря на описанието на Пърси Джаксън, когото полицията издирва във връзка с тежката катастрофа на автобус в Ню Джърси преди три дни. Смята се, че той пътува на запад. Ето негова снимка.
Шмугнахме се покрай новинарския микробус и свихме по една странична уличка.
— Всичко по реда си — казах на Гроувър. — Първо трябва да се измъкнем от града!
Успяхме някак си да се върнем на гарата, без да ни спрат. Влакът вече потегляше и се наложи да се качим в движение. Поехме на запад в сгъстяващия се здрач, а зад гърба ни полицейските прожектори продължаваха да шарят из небето над Сейнт Луис.
Петнайсета глава
Бог ни черпи с чийзбургери
Следобед на другия ден — четиринайсети юни, седем дни преди слънцестоенето — влакът пристигна в Денвър. Не бяхме яли от предишната вечер, когато профукахме последните си пари във вагон-ресторанта. Не се бяхме къпали от тръгването си от лагера и не се и съмнявах, че ни личеше.
— Да се опитаме да се свържем с Хирон — предложи Анабет. — Трябва да му разкажем за разговора ти с речния дух.
— Но нали не можем да използваме телефони?
— Кой говори за телефон?
Анабет ни поведе по уличките, очевидно търсеше нещо, макар че си нямах никаква представа какво. Беше доста топло и някак си се чувствах странно след Сейнт Луис. Накъдето и да се обърнехме, Скалистите планини надвисваха над нас като приливна вълна, която всеки момент ще помете града.