— Така е — намръщи се Люк. — И все пак… Хадес разполага с шлема на мрака. Как би могъл някой друг да се промъкне в тронната зала и да открадне мълнията на Зевс?
Трябва да е бил невидим.
Изведнъж като че ли си даде сметка какво означаваха думите му и побърза да замаже:
— Не, не, нямам предвид Анабет. С нея се познаваме отдавна. Тя никога не би… Анабет ми е като сестра…
Зачудих се дали на Анабет това определение щеше да й хареса.
Музиката спря напълно. Чу се ужасен мъжки вик, вратите на колата се затръшнаха и линкълнът се изнесе с мръсна газ.
— По-добре иди да видиш какво става — каза Люк. — Чакай, носиш ли крилатите маратонки? Ще ми е по-спокойно, ако знам, че са помогнали с нещо.
— О… ъъъ, да! — Опитах се да не звуча гузно. — Да, добра работа вършат.
— Наистина ли? — ухили се той. — По мярка ли са ти?
Водата спря. Дъгата започна да се изпарява.
— Е, успех! — извика Люк, гласът му отслабваше. — И кажи на Гроувър, че този път всичко ще е наред! Никой няма да се превърне в ела…
Дъгата угасна и образът на Люк изчезна. Стоях сам на безлюдната автомивка.
Анабет и Гроувър се появиха иззад ъгъла, смееха се, но когато ме видяха, млъкнаха. Усмивката на Анабет изчезна.
— Какво се е случило, Пърси? Какво каза Люк?
— Нищо особено — излъгах аз, но имах чувството, че ме обгръща празнота, по-страшна и от тази в хижите на Тримата големи. — Хайде, да вървим да намерим нещо за вечеря.
Няколко минути по-късно седяхме в сепаре в едно заведение с лъскави хромирани маси. Около нас беше пълно с родители с деца, които доволно дъвчеха сандвичи и се наливаха с бира и безалкохолни.
Най-накрая сервитьорката дойде.
— Е? — повдигна скептично вежда тя.
— Ние… ммм… искаме да поръчаме нещо за хапване — казах аз.
— А имате ли пари?
Долната устна на Гроувър потрепери. Уплаших се, че може изведнъж да изблее или да започне да дъвче салфетките. Анабет изглеждаше сякаш всеки момент щеше да припадне от глад.
Мъчех се да измисля някаква сълзлива история да трогна сервитьорката, но в този момент силен грохот разтърси цялото заведение. Реших, че е от къркоренето на стомаха ми. После обаче видях, че отпред е паркирал мотоциклет с размерите на малък слон.
Разговорите секнаха.
Фарът на мотоциклета светеше яркочервено. На резервоара бяха нарисувани огнени езици, а от двете страни бяха прикрепени калъфи за пушки — и естествено, в тях имаше пушки. Седалката беше кожена, а кожата приличаше на… ами, все едно беше човешка.
Мотористът изглеждаше като професионален боксьор тежка категория. Беше облечен с прилепнала червена риза, черен панталон и черен кожен шлифер, на бедрото му висеше ловджийски нож. Червени слънчеви очила скриваха наполовина най-жестокото, брутално лице, което бях виждал — красиво някак си, но зло, белязано в много, много битки. Странното беше, че имах чувството, че и преди съм го виждал.
С влизането му вътре нахлу горещ, сух полъх. Посетителите се надигнаха като хипнотизирани, но той им даде знак да си седнат по местата.
Подхванаха прекъснатите си разговори. Сервитьорката премига, все едно се събуждаше от сън, и повтори:
— А имате ли пари?
— Аз плащам — обади се мотористът.
Напъха огромното си тяло в сепарето и избута Анабет към прозореца.
— Още ли си тук? — погледна той сервитьорката, която зяпаше с отворена уста.
Посочи я с пръст и тя се смрази. Обърна се, сякаш някой я беше завъртял с ръце, и тръгна към кухнята.
Мотористът се обърна към мен. Очите му бяха скрити зад очилата, но така или иначе, погледът му пробуди в мен гняв, недоволство и горчивина. Идеше ми да ударя юмрук в стената. Исках да се сбия с някого. За кого се мислеше този?
— Значи ти си синът на стария водорасляк, а? — усмихна се лукаво той.
Сигурно трябваше да се изненадам или дори да се изплаша, но вместо това имах чувството, че пред мен стоеше пастрокът ми Гейб. Дощя ми се да му извия врата.
— Теб какво те засяга?
Анабет ме срита.
— Пърси, това е…
Онзи вдигна ръка.
— Няма проблем. Харесвам хората с характер. Стига да не забравят кой е шефът. Нали знаеш кой съм аз, братовчедче?
И тогава се сетих защо ми изглеждаше познат. Имаше същата зла коварна усмивка като някои от децата в хижа Номер 5 в лагера.
— Ти си бащата на Клариса. Арес, богът на войната.
Арес се ухили и свали слънчевите очила. Нямаше очи — на тяхно място пламтяха миниатюрни ядрени експлозии.
— Точно така, дребосък. Чух, че си строшил копието на Клариса.
— Просеше си го.
— Най-вероятно. Но не ме интересува. Оставям децата ми сами да водят битките си. Дошъл съм за друго. Имам едно предложение за теб.