— Боя се, че ще се наложи да разберем — въздъхна Анабет със замислено изражение.
Слънцето вече залязваше зад планините, когато най-сетне стигнахме до водния парк. Съдейки по надписа, името му беше ВОДЕН СВЯТ, но част от буквите бяха опадали и сега гласеше ВОДНСЯТ.
Главният портал беше заключен с катинар, а над оградата беше прокарана бодлива тел. Огромните водни пързалки, тунели и тръби свършваха при празни басейни. Стари билети и рекламни листовки шумоляха по асфалтираните алеи.
В сумрака мястото изгледаше тъжно и зловещо.
— Ако Арес води приятелката си тук — обадих се аз, — предпочитам да не знам как изглежда тя.
— Имай малко уважение! — скара ми се Анабет.
— Защо? Нали каза, че мразиш Арес?
— Да, но той е бог. А приятелката му е с доста буен темперамент.
— Не е добра идея да я обиждаш на красота — добави Гроувър.
— Коя е тя? Ехидна?
— Не, Афродита… — Той въздъхна замечтано. — Богинята на любовта.
— Мислех, че е омъжена — примигах аз. — За Хефест.
— Е, и?
— О! — Побързах да сменя темата. — Та как предлагате да влезем?
— Мая!
Маратонките на Гроувър разпериха крила. Той прелетя над оградата, направи салто във въздуха и се стовари върху една площадка от другата страна. Изправи се и самодоволно изтупа джинсите си, сякаш салтото е било нарочно.
— Идвате ли?
Двамата с Анабет предпочетохме стария начин — изкатерихме се по оградата, като придържахме бодливата тел, за да не се закачим.
Пообиколихме да разгледаме атракциите, които носеха странни имена като „Хапещият остров“, „Глава в клин“ и „Ей, къде ми е банският?“, и междувременно сенките съвсем се издължиха. Чудовища обаче не се появиха. Не се чуваше никакъв шум.
Открихме изоставен магазин за сувенири. Стоката си стоеше по лавиците — стъклени топки със сняг, моливи, картички, както и цели рафтове с…
— Дрехи! — извика Анабет. — Чисти дрехи!
— Да, но не можеш просто да…
— Само гледай!
Помете дрехите от един рафт и се скри в пробната. След няколко минути излезе с къси панталони на цветя, голяма червена тениска и нови гуменки — всичките с рекламен надпис „Воден свят“. На рамото й висеше раница „Воден свят“, очевидно пълна с още дрехи.
— Какво толкова — измърмори Гроувър и последва примера й.
Не след дълго и тримата бяхме натъкмени като подвижни реклами на отдавна затворения увеселителен парк.
Продължихме да търсим „Тунела на любовта“. Имах чувството, че целият парк е сдържал дъха си в трепетно очакване.
— Значи между Арес и Афродита… има нещо? — подхвърлих, за да отвлека мислите си от сгъстяващия се мрак.
— Това е стара клюка — осведоми ме Анабет. — На три хиляди години.
— Ами съпругът на Афродита?
— Е, нали знаеш какъв е Хефест? Ковач. Зевс го хвърлил от Олимп, когато бил малък, и затова куца. Не е особено привлекателен. Много го бива с ръцете, но, както се досещаш, Афродита не си пада особено по акъл и талант.
— А по мотористи.
— Общо взето.
— И Хефест знае?
— О, да — кимна тя. — Веднъж ги хванал, в буквалния смисъл на думата, в златна мрежа, след което поканил всички богове да им се посмеят… Постоянно ги дебне. Затова се срещат на усамотени места като… — изведнъж се спря и с по-различен глас довърши — това тук.
Пред нас се намираше празен басейн, идеален за скейтборд — поне петдесет метра широк, кръгъл и с леко полегати стени.
По ръба му бяха поставени десетина бронзови статуи на Купидон с разперени криле и готов за стрелба лък. В другия край започваше тунел, който вероятно се е пълнел с вода от басейна. Надписът отгоре гласеше: „Страстно любовно пътешествие!“.
Гроувър се приближи и надникна.
— Хей, вижте.
На дъното на басейна имаше боядисана в розово и бяло лодка за двама с платнен навес, изрисуван със сърчица. На дясната седалка лежеше лъскав бронзов щит, който хвърляше леки отблясъци на отслабващата светлина — щитът на Арес.
— Не може да е толкова лесно — намръщих се аз. — Колко му е да слезем долу и да го вземем?
Анабет прокара пръсти по постамента на най-близката статуя на Купидон.
— Тук е изсечена гръцката буква ета. Ако…
— Гроувър — обадих се аз, — надушваш ли чудовища?
— Не — отвърна той.
— Това „не“ да не е като онова в арката, където не надуши Ехидна?
— Казах ти, че под земята е друго — погледна ме обидено той.
— Добре, извинявай. — Поех дълбоко дъх. — Слизам долу.
— Идвам с теб. — Гроувър не звучеше особено ентусиазирано, но явно искаше да се реваншира за случилото се в Сейнт Луис.
— Не — спрях го аз. — Ти остани тук. Справяш се чудесно с крилатите маратонки, ще разчитам на теб за подкрепление, ако нещо се обърка.