Входът на тунела беше под мрежата. Можеше да избягаме оттам, само че от него ни деляха милион механични паяци.
— Петнайсет, четиринайсет — продължи отброяването.
Откъде ли идваше водата за пързалките?
В дупките зад огледалата, откъдето се бяха появили паяците, минаваха дебели тръби. А над мрежата, до една от статуите на Купидон, имаше кабина с прозорче — вероятно там беше контролното табло.
— Гроувър! — изревах аз. — Влез в кабината! И нам бутона за включване!
— Ама…
— Побързай!
Системата едва ли щеше да заработи, но това беше последният ни шанс. Паяците вече бяха завзели носа на лодката. Анабет се съдираше да пищи. Трябваше да се измъкнем оттук.
Гроувър вече беше в кабината и натискаше бутоните наред.
— Пет, четири…
Гроувър ме погледна отчаяно и вдигна ръце. Беше натиснал всички бутони, но резултат нямаше.
Затворих очи и си представих вълни, връхлитаща вода, река Мисисипи. Усетих познатото изтръпване в корема. Призовах целия океан да се стече в Денвър.
— Две, едно, начало!
От тръбите плисна вода. Връхлетя в басейна с невероятна скорост и помете паяците като прашинки. Издърпах Анабет на седалката до мен и закопчах предпазния колан, а в следващия миг приливната вълна удари лодката, но за щастие не се преобърнахме, а се издигнахме на гребена на вълната и се завъртяхме във водовъртежа.
Във водата се носеха даващи на късо паяци, някои се удряха в стените с такава сила, че се пръсваха.
Прожекторите сочеха към нас. Камерите от статуите на Купидон предаваха на живо на Олимп.
Но нямах време да мисля за това, по-важното беше да се опитам да овладея лодката и да я накарам да остане в средата, без да се доближава в опасна близост до стените. Не нам дали си въобразявах, но тя сякаш откликваше. Така или иначе, поне не се разбихме. Нивото на водата бързо се покачваше, още малко и металната мрежа над главите ни щеше да ни накълца като ренде. В този миг носът на лодката се насочи към тунела и се изстреляхме в тъмната му паст.
С Анабет се държахме здраво и крещяхме с цяло гърло, а лодката подскачаше, завиваше рязко и минаваше на милиметри от стените, изрисувани с Ромео и Жулиета и разни други сцени от картичките за Деня на свети Валентин.
Изскочихме от тунела в прохладната нощ.
Ако всичко беше както трябва, щяхме да преминем през златните Порти на любовта и да цопнем в басейна. Само че имаше един проблем. Портите на любовта бяха затворени с тежки вериги. В тях вече се бяха забили две други лодки — едната беше потънала на дъното, а другата се беше обърнала и заклещила.
— Откопчай колана! — извиках на Анабет.
— Добре ли си?
— Освен ако не държиш да се размажеш — отвърнах и прикрепих щита на Арес на рамото си. — Ще скачаме.
Идеята ми беше проста и в същото време напълно откачена: да използваме силата на удара като трамплин и да прехвърлим портите. Бях чел някъде, че така са оцелявали хора при автомобилни катастрофи. С малко късмет можеше да се приземим в басейна.
Анабет бързо схвана мисълта ми. Хвана ме за ръката и леко се поизправи.
— Изчакай да дам сигнал — казах.
— Не! Аз ще дам сигнал!
— Какво?
— Проста физика — извика тя в отговор. — Силата умножена по ъгъла на…
— Добре, добре! Ти дай сигнала!
Вече мислех, че ще се разбием, когато Анабет изкрещя:
— Сега!
Буф!
Оказа се права. Ако бяхме скочили тогава, когато исках аз, щяхме да се стоварим право върху портите. Тя беше преценила точния момент, за да достигнем максимална височина.
За съжаление това беше малко повече, отколкото ни трябваше.
Лодката се удари в другите и ние изхвърчахме във въздуха — прелетяхме над портата и над басейна и се устремихме към асфалтираната алея. Нещо ме сграбчи за гърба.
— Ау! — извика Анабет.
Гроувър!
Беше ме хванал за ризата, а Анабет за ръката и се опитваше да забави скоростта ни, за да не се размажем в земята.
— Прекалено сте тежки! — изпъшка той. — Падаме!
Завъртяхме се в спирала право надолу и след миг се стоварихме върху едни картонени декори, като главата на Гроувър се наниза в дупката, от която надничаха туристите, за да си направят снимка с добрия кит Нуну. Аз и Анабет се претърколихме настрани и доста се понатъртихме от сблъсъка, но поне бяхме живи. Щитът на Арес все още беше преметнат през рамото ми.
Щом се посъвзехме, извадихме Гроувър от декора и му благодарихме, че ни е спасил живота. Погледнах назад към „Страстното любовно пътешествие“. Нивото на водата спадаше. Нашата лодка се беше разбила на трески.
Сто метра по-нататък, при басейна на входа на тунела, купидоните продължаваха да снимат. Статуите се бяха завъртели, така че камерите сочеха право към нас, прожекторите осветяваха лицата ни.