— Край на шоуто! — извиках аз. — Благодарим ви! Лека нощ!
Статуите се върнаха в първоначалните си позиции. Светлините угаснаха. Паркът отново притихна, чуваше се само нежното бълбукане на процеждащата се в басейна на изхода вода.
Зачудих се дали сега на Олимп бяха пуснали реклами и дали ни бяха гледали много хора. Да де, богове.
Не обичах да ми се подиграват. И направо мразех да ме мамят. Много добре знаех как да се оправям с идиоти, които се бъзикат с мен.
Наместих щита на рамо и се обърнах към приятелите си:
— Време е да си поговорим с Арес.
Шестнайсета глава
Със зебра до Лас Вегас
Богът на войната ни чакаше на паркинга на заведението.
— Виж ти! — извика отдалече той. — Живи сте.
— Знаел си, че е капан — отвърнах аз.
Арес се усмихна лукаво.
— Бас ловя, че смотаният ковач се е изненадал, като е видял кого е хванал в мрежата си. Но по телевизията изглеждахте доста добре.
— Тъпанар — извиках аз и му хвърлих щита.
Анабет и Гроувър се сепнаха.
Арес го хвана във въздуха, завъртя го над главата си, както правят с тестото майсторите в пицариите, и той се превърна в бронирана жилетка.
— Виждаш ли онзи камион? — посочи един голям камион от другата страна на улицата. — Това ви е превозът. Ще ви заведе направо в Лос Анджелис, с една спирка в Лас Вегас.
Отзад на камиона имаше надпис, който успях да прочета само защото беше на обратно и с бели букви на черен фон — добра комбинация за дислексия: ДОБРИНА ООД: ХУМАНЕН ТРАНСПОРТ НА ЖИВОТНИ. ВНИМАНИЕ: ДИВИ ЖИВОТНИ.
— Шегуваш се — поклатих глава аз.
Арес щракна с пръсти. Вратата на камиона се отвори.
— Безплатно пътуване на запад, дребосък. Стига си се оплаквал. А ето и отплатата за свършената работа.
Откачи синя найлонова раница от мотора и я метна към мен.
Вътре имаше чисти дрехи и за трима ни, двайсет долара, кесия със златни драхми и пакет бисквити с крем.
— Не ти ща тъпите… — започнах аз.
— Благодарим ви, господарю Арес — прекъсна ме Гроувър и ми хвърли най-красноречивия си предупредителен поглед.
— Много благодаря.
Стиснах зъби. Подозирах, че да откажеш дар от бог, беше смъртна обида, но не исках нищо, до което Арес се е докосвал. Преметнах с нежелание раницата през рамо.
Знаех, че гневът ми беше предизвикан от самото му присъствие, но въпреки това едва се сдържах да не му разбия носа. Напомняше ми всички, които някога ме бяха тормозили — Нанси Бобофит, Клариса, Смрадливия Гейб, саркастичните учители, всички гадняри, които ми се бяха присмивали в училище след поредното изключване.
Хвърлих поглед на заведението, вътре бяха останали само един-двама клиенти. Сервитьорката, която ни беше обслужвала, надничаше нервно през прозореца, сякаш се боеше, че Арес може да ни направи нещо лошо. Доведе и готвача от кухнята и му зашепна. Той кимна, извади малък фотоапарат и ни снима.
Страхотно. На другия ден пак щяхме да сме на първа страница.
Представих си заглавията: „Дванайсетгодишен хулиган пребива беззащитен моторист“.
— Дължиш ми още нещо — рекох на Арес, като се опитвах да звуча спокойно. — Обеща ми информация за майка ми.
— Сигурен ли си, че си готов да я чуеш? — Натисна стартера с крак и моторът забоботи. — Тя не е мъртва.
Изведнъж ми се зави свят.
— Как така?
— Била е отнета от минотавъра, преди да умре. Превърнала се е в златен дъжд, нали? Това е метаморфоза, а не смърт. И сега я пазят затворена.
— Защо?
— Не знаеш ли как се води война, дребосък? Не си ли чувал за заложници? Вземаш един, за да контролираш друг.
— Мен никой не ме контролира.
— Сериозно? — засмя се той. — До скоро, хлапе.
Стиснах юмруци и извиках след него:
— Едва ли си бил толкова надменен, когато си бягал от статуите на Купидон!
Огън проблесна зад слънчевите очила. Усетих горещ вятър в косата си, все едно в далечината беше избухнала ядрена експлозия.
— Пак ще се срещнем, Пърси Джаксън. При следващата схватка не забравяй да си пазиш гърба.
Арес форсира мотора и се отдалечи с грохот по Деланси Стрийт.
— Не беше много умно да се заяждаш с него — обади се Анабет.
— Не ми пука.
— Не би искал някой от боговете за свой враг. Най-малко пък този.
— Хей, извинете, че ви прекъсвам, ама… — обади се Гроувър.
Посочи заведението. На касата двама клиенти плащаха сметката си — мъже в еднакви работни гащеризони с бял надпис на гърба, същия като на камиона.
— Ако ще вземаме животинския експрес, по-добре да побързаме.
Не ми харесваше, но друг вариант нямахме. Освен това вече напълно ми беше писнало от Денвър.