После обаче сънят пое в съвсем различна посока.
Погледнах към съседния чин и видях момиче, което също беше в усмирителна риза. Беше на моята възраст, с рошава черна коса, черна очна линия около буреносни зелени очи и лунички по носа. Някак веднага разбрах коя беше тя. Талия, дъщерята на Зевс. Бореше се с усмирителната риза и изведнъж ядосано извика: „Ей, водорасляк! Един от нас трябва да се измъкне оттук.“
Имаше право. Трябваше да се върна в онази пещера. И да дам на Хадес част от съзнанието си.
Усмирителната ми риза изведнъж изчезна. Пропаднах през пода на класната стая. Гласът на учителя стана студен и зъл и сякаш отекна от дълбините на огромна бездна.
— Пърси Джаксън — рече той. — Да, виждам, че размяната е минала добре.
Отново бях в тъмната пещера, около мен се носеха душите на мъртвите. Чудовищният глас от ямата отново говореше, но този път не на мен. Вледеняващата му мощ беше насочена към другиго.
— И той нищо не подозира? — попита гласът.
Друг глас, който ми прозвуча страшно познат, отговори иззад рамото ми:
— Нищо, господарю. Никой нищо не знае.
Озърнах се, но не видях никого. Говорещият беше невидим.
— Измама след измама — измърмори замислено съществото в ямата. — Отлично!
— Неслучайно ви наричат Лукавия, господарю — обади се гласът зад мен. — Но наистина ли беше необходимо! Можех направо да ви донеса откраднатото…
— Ти ли? — прекъсна го презрително чудовището. — Ти вече показа на какво си способен. Ако не се бях намесил, всичко щеше да провалиш.
— Но, господарю…
— Замълчи, нищожество. За шест месеца постигнахме много. Гневът на Зевс расте. Посейдон изигра последния си коз. И сега ние ще го използваме срещу него. Скоро ще получиш желаната награда… и отмъщението, за което жадуваш. Веднага щом се сдобия и с двете… чакай! Той е тук.
— Какво? — Изведнъж гласът на невидимия прозвуча изплашено. — Нима и него сте повикали, господарю?
— Не съм. — Чудовището насочи цялото си внимание към мен и аз застинах под мрачния му взор. — Заради проклетата му бащина кръв е, прекалено е променлив и непредсказуем. Сам е дошъл тук…
— Невъзможно! — извика слугата.
— Само за слабак като теб — изръмжа гласът и ледената му мощ се насочи към мен. — Значи искаш да сънуваш подвига си, момче? Така да бъде.
Обстановката се промени.
Намирах се в огромна тронна зала със стени от черен мрамор и бронзов под. Празният, ужасяващ трон бе от човешки кости.
В подножието на подиума стоеше майка ми — замръзнала в трепкаща златиста светлина с протегнати ръце.
Опитах се да пристъпя към нея, но краката ми отказаха. Протегнах ръце към нея и те пред очите ми се превърнаха в кости. Ухилени скелети в гръцки доспехи се струпаха около мен, облякоха ме в копринена роба и увенчаха главата ми с потопен в отровата на Химера лавров венец, който прогори косата ми. Зловещият глас се разсмя.
— Слава на великия герой!
Събудих се.
Гроувър ме ръчкаше по рамото.
— Камионът спря. Сигурно ще дойдат да проверят животните.
— Скрийте се! — изсъска Анабет.
Лесно й беше на нея — сложи шапката-невидимка и изчезна. Аз и Гроувър трябваше да се мушнем зад чувалите с храна и да се престорим на репи.
Вратата на камиона се открехна. Промъкнаха се няколко слънчеви лъчи.
— Уф! — възкликна единият от шофьорите и размаха ръка пред грозния си нос. — По-добре да бяхме натоварили някакво оборудване.
Покачи се вътре и сипа малко вода в купите на животните.
— Горещо ли ти е, момче? — попита лъва и плисна останалата вода в муцуната му.
Лъвът изрева възмутено.
— Какво зяеш? — измърмори мъжът.
Едвам удържах Гроувър да не му скочи. За миролюбиво тревопасно изглеждаше направо кръвожаден.
Шофьорът хвърли на антилопата смачкана торба с остатъци от сандвичи.
— Как си, Ивичке? — подсмихна се той на зебрата. — Поне от теб ще се отървем днес. Обичаш ли да ходиш на цирк? В този ще те научат на страшен фокус: ще те прережат на две!
Зебрата ме погледна с подивели от страх очи.
Не издаде никакъв звук, но в ушите ми прозвуча ясно:
— Моля те, господарю, освободи ме!
Направо се вцепених от изумление.
Отстрани на ремаркето се чу силно чукане.
— Какво има, Еди? — изрева шофьорът.
— Морис? Какво искаш? — обади се отвън Еди.
— Защо чукаш?
— Кой чука? — извика Еди.
Морис въздъхна и слезе, като проклинаше тъпия си приятел.
След миг Анабет се появи до мен. Изглежда, тя беше почукала, за да изкара шофьора навън.