— Обзалагам се, че това тук е незаконно — каза тя.
— Без майтап?! — обади се Гроувър и след това като че ли се заслуша. — Лъвът твърди, че тези са контрабандисти на животни!
— Точно така — обади се гласът на зебрата в главата ми.
— Трябва да ги освободим! — разпали се Гроувър.
Бях чул зебрата, но не и лъва. Защо?
Може би това беше нещо като дислексията? Дали не бях далтонист по отношение на животинските гласове и заради това чувах само черно-белите?
После се сетих за конете. Какво беше казала Анабет? Че Посейдон е създал конете. Зебрата им беше близък роднина, нали? Сигурно затова я разбирах.
— Отвори клетката ми, господарю. Моля те. След това сама ще се оправя — каза тя.
Отвън Еди и Морис продължаваха да си крещят, но всеки момент щяха да се върнат да тормозят животните.
Грабнах Въртоп и разсякох ключалката на клетката.
Зебрата пристъпи навън. Обърна се към мен и се поклони.
— Благодаря ти, господарю.
Гроувър вдигна ръце и занарежда нещо на козелски, което ми прозвуча като благословия. В мига, в който Морис подаваше глава да провери какъв е този шум, зебрата го прескочи и се приземи на пътя. Разнесоха се викове и писъци. Надникнахме навън и видяхме как зебрата галопираше по широкия булевард с хотели, казина и неонови надписи. Току-що бяхме пуснали на свобода зебра в Лас Вегас.
Морис и Еди се втурнаха след нея, а пък след тях няколко полицаи завикаха:
— Хей! Забранено е за животни!
— Сега е моментът да се измъкнем — каза Анабет.
— Първо да освободим и другите — обади се Гроувър.
Разсякох ключалките с меча. Гроувър вдигна ръце и изрече същата странна козя благословия.
— На добър час — пожелах им аз.
Антилопата и лъвът изскочиха от клетките си и заедно запрепускаха по улицата.
Няколко туристи изпищяха, но повечето просто отстъпиха и снимаха, вероятно решиха, че това е рекламен трик на някое от казината.
— Ще се оправят ли сами? — попитах Гроувър. — Наоколо е пустиня и…
— Не се тревожи. Дадох им сатирска благословия.
— Тоест?
— Тоест няма да имат никакви проблеми. Ще намерят вода, храна, сянка… всичко, от което имат нужда, докато стигнат до безопасно място, където да се установят.
— А на нас защо не дадеш такава благословия?
— Действа само върху диви животни.
— Значи ще подейства само на Пърси — обади се Анабет.
— Ей! — възмутено извиках аз.
— Шегувам се. Хайде, да се махаме оттук.
Излязохме в горещия следобед. Навън беше най-малко четирийсет и пет градуса и сигурно сме изглеждали като изпечени скитници, но за наша радост вниманието на всички беше привлечено от дивите животни.
Минахме покрай „Монте Карло“ и „Метро Голдуин Майер“. Видяхме най-различни пирамиди, един пиратски кораб и дори умалено копие на Статуята на свободата, което ми напомни за дома.
Не бях сигурен какво точно търсим — май просто място да се скрием от жегата за няколко минути, да си поръчаме сандвич и чаша лимонада и да изготвим нов план за придвижване на запад.
В някакъв момент обаче сигурно бяхме свили не където трябва, тъй като улицата свърши и се озовахме пред хотел и казино „Лотос“. Входът представляваше огромно неоново цвете с премигващи листенца. Не се виждаше жива душа, но лъскавите хромирани врати бяха отворени и от тях се носеше хладен въздух с аромат на цветя — може би лотоси. Никога преди не бях помирисвал лотос, така че не бях сигурен.
— Хей, деца — появи се отнякъде портиерът. — Изглеждате ми уморени. Искате ли да влезете да поседнете?
През последните седмица бях станал подозрителен. Всеки можеше да се окаже чудовище или бог. Нямаше как да знае човек. Този обаче изглеждаше нормален. От пръв поглед си личеше. Освен това така бях зажаднял за някоя мила дума и любезно отношение, че веднага се съгласих.
Пристъпихме вътре.
— Иха! — подсвирна възхитено Гроувър.
Цялото фоайе представляваше игрална зала. И то не игрална зала, пълна със старите измислени игри и ротативки. Тук имаше вътрешна водна пързалка, която се виеше около стъкления асансьор почти четирийсет етажа нагоре. Стена за катерене и вътрешен мост за скокове с бънджи. Виртуални кабини с лазерни оръжия. Стотици видеоигри с големината на телевизор. С две думи, имаше всичко, за което човек може да се сети. Тук-там зърнах няколко деца, но не бяха много. Нямаше чакащи. На бара се предлагаха най-различни храни и напитки.
— Хей! — извика едно пиколо. Или поне аз реших, че беше пиколо, въпреки че беше облечен с жълта хавайска риза на бели лотоси, къси панталони и джапанки. — Добре дошли в казино „Лотос“. Ето ключа от стаята ви. — Ааа… ние не… — запелтечих аз. — Не, не — засмя се той. — Сметката е платена. Качвате се на последния етаж, стая 4001. Ако имате нужда от нещо, още пяна за джакузито, допълнителни муниции за стрелба или каквото и да е друго, само се обадете на рецепцията. А това са вашите кредитни карти „Лотос“. Важат за всички ресторанти, игри и атракциони.