Връчи ни по една зелена пластмасова кредитна карта.
Знаех, че е станала някаква грешка. Изглежда ни бърка ха с децата на някой милионер. Въпреки това взех картата и попитах:
— Колко има тук?
— Как така колко? — премига объркано той.
— Колко пари има вътре?
— Ааа, шегуваш се — засмя се пиколото. — Хей, готина шега, хареса ми. Приятно прекарване.
Качихме се с асансьора и влязохме в 4001.
Беше апартамент с три отделни спални, зареден с бонбони, безалкохолно и чипс, с пухкави хавлии и водни легла с пухени възглавници, голям телевизор със сателитна антена и високоскоростен интернет. На терасата открих самостоятелно джакузи, машина за панички и пушка, така че да можеш да си стреляш направо от джакузито. Бях сигурен, че това е незаконно, но пък страшно ми хареса. Гледката към Сънсет Стрип и пустинята беше невероятна, макар че не виждах как ще ми остане време да й се наслаждавам при толкова възможности за забавления.
— Майчице! — възкликна Анабет. — Това място е…
— Яко — обади се Гроувър. — Много яко.
В гардероба имаше дрехи и те ми бяха точно по мярка. В първия момент ми се стори доста странно, но реших, че след като ме бяха объркали с някой друг, то беше съвсем логично с него да носехме еднакъв размер.
Хвърлих раницата от Арес в кофата за боклук. Вече не ни трябваше. На тръгване щях да си купя нова от магазина на хотела.
След цяла седмица пътуване и мръсотия нямах търпение да се изкъпя. После си облякох чисти дрехи, изядох пакет чипс, изпих три кутийки кока-кола и за пръв път от много време се почувствах прекрасно.
Някакво слабо гласче в главата ми не ми даваше мира. Бях сънувал нещо… Трябваше да говоря с приятелите си. Но това със сигурност можеше да почака.
Отидох във всекидневната, Анабет и Гроувър също се бяха изкъпали и преоблекли. Гроувър се тъпчеше с чипс, а Анабет зяпаше „Нешънъл Джиографик“.
— При толкова много канали да избереш точно „Нешънъл Джиографик“? Добре ли си?
— На мен пък ми е интересно.
— Чувствам се прекрасно — обяви Гроувър. — Това място с прекрасно.
Издигна се леко с крилатите си маратонки и после плавно се спусна обратно.
— А сега какво? — попита Анабет. — Да поспим?
С Гроувър се спогледахме и се ухилихме.
Извадихме зелените карти.
— Време е да се позабавляваме — заявих аз.
Не помнех кога последно съм се забавлявал така. С майка ми бяхме бедни. Представата ни за добро прекарване на времето се изчерпваше с „Бъргър Кинг“ и видеокасета под наем. Петзвезден хотел в Лас Вегас? Дори и не си бях помислял за това.
Скочих с бънджи пет-шест пъти, спуснах се по водната пързалка, а след това и със сноуборд по изкуствената ски писта, играх на виртуално преследване и на снайперист от ФБР. От време на време се засичахме с Гроувър, който също обикаляше от игра на игра. Като че ли най-много му хареса обратният лов — игра, в която елените гонят ловците. Анабет се мотаеше основно покрай главоблъсканиците и игрите с въпроси. Имаше и огромна триизмерна игра, в която строиш свой град и дори можеш да гледаш как неговият холограмен образ се издига на специална маса. На мен не ми се стори кой знае какво, но Анабет направо се влюби в нея.
По някое време обаче си дадох сметка, че нещо тук не беше както трябва.
Първият знак за това беше едно момче, с което играхме на виртуално преследване. Беше на около тринайсет, с изключително странни дрехи, но реших, че сигурно баща му беше имитатор на Елвис. Хлапето носеше джинси с широки крачоли и червена тениска с кантове, а косата му беше изрусена и гелосана като на девойка от Ню Джърси, издокарала се за среща на випуска.
Когато се засякохме пак на снайперите, момчето рече: — Адски джиджано, човече. Тук съм от две седмици и още не съм обиколил всички игри.
Джиджано ли?
По-късно, докато си говорехме, споменах за нещо — не помня какво, — че е „отврат“ и той ме погледна стреснато, сякаш за пръв път чуваше тази дума.
Запознахме се, казваше се Дарин, но щом започнах да го разпитвам, бързо се отегчи и ми обърна гръб.
— Хей, Дарин?
— Какво?
— Коя година сме?
— В играта ли? — погледна ме намръщено той.
— Не, в реалността.
Замисли се.
— Седемдесет и седма.
— Не се бъзикай — отвърнах стреснато аз. — Сериозно питам.
— И аз сериозно ти отговарям. Престани, не виждаш ли, че играя?