Опитах се да поговоря с още един-двама, но не беше никак лесно. Бяха забили носове в телевизионните екрани, видеоигрите или пък в храната си. Според едно момче бяхме осемдесет и пета година. Според друго — деветдесет и трета. Всички твърдяха, че са тук съвсем отскоро — от няколко дни. Най-много една-две седмици. Не знаеха точно и не ги интересуваше.
И тогава се сепнах: колко време бях прекарал аз? Имах чувството, че бяха изминали само няколко часа, но дали наистина беше така?
Опитах се да си спомня защо бяхме тук. Бяхме тръгнали за Лос Анджелис. Към входа за Подземното царство. Майка ми… за една ужасяваща секунда не можах да си спомня името й. Сали. Сали Джаксън. Трябваше да я намеря. Не биваше да позволя на Хадес да започне Трета световна война.
Открих Анабет при виртуалния й град.
— Хайде, тръгваме си.
Никакъв отговор.
— Анабет! — разтърсих я аз.
— Какво? — вдигна ядосан поглед тя.
— Трябва да тръгваме.
— Да тръгваме? Защо? Построила съм само двете кули…
— Това място е капан.
Пак не ме слушаше, побутнах я отново.
— Какво?!
— Забрави ли? Подземното царство? Подвига?
— О, я, стига, Пърси. Само няколко минути още.
— Анабет, някои са тук от деветдесет и седма година! И изобщо не са пораснали. Влезеш ли, оставаш завинаги.
— И какво от това? Можеш ли да си представиш по-хубаво място?
Сграбчих я за китката и я издърпах настрани.
— Хей! — извика тя и ме удари, но никой не ни обърна внимание. Всички бяха унесени в заниманията си.
Разтърсих я и изсъсках:
— Паяци. Големи космати паяци!
Това имаше ефект. Погледът й се проясни.
— Богове! — възкликна тя. — От колко време сме…
— Не знам, но трябва да намерим Гроувър.
Открихме го при играта с елена, който избиваше ловците.
— Гроувър! — извикахме в един глас.
— Умри, човеко! Умри, ти, глупаво, замърсяващо природата създание!
— Гроувър!
Той обърна пластмасовия си автомат към мен и започна да натиска спусъка, сякаш бях поредният виртуален образ.
Двамата с Анабет го хванахме и го повлякохме към изхода. Крилатите му маратонки го задърпаха в обратната посока, а той крещеше:
— Не! Тъкмо качих едно ниво! Не!
Изведнъж дотича пиколото.
— Готови ли сте за платинените карти?
— Тръгваме си — информирах го аз.
— Жалко — отвърна той така искрено, че за миг бях убеден, че ако излезем, ще му се пръсне сърцето от мъка. — Тъкмо открихме цял нов етаж с игри само за притежателите на платинени карти.
Подаде ни картите и аз едва се сдържах да не ги грабна от ръката му. Знаех, че ако го направя, никога нямаше да си тръгна. Щях да остана тук завинаги и не след дълго щях да забравя майка си, подвига и може би дори името си. До края на живота си щях да си играя с „джиджания“ Дарин от седемдесетте години.
Гроувър посегна към картата, но Анабет го дръпна и заяви:
— Не, благодарим ви.
Насочихме се към вратата и колкото повече я приближавахме, толкова по-примамливи ни се струваха ароматът на храната и звуците на игрите. Замислих се за стаята ни горе. Може би можехме да останем само тази нощ… да се наспим в истинско легло.
Изскочихме от казино „Лотос“ и хукнахме по тротоара. Беше следобед, горе-долу същото време на деня, по което бяхме влезли в казиното, но всичко изглеждаше променено. Вилнееше буря, светкавици проблясваха в пустинята.
Раницата от Арес беше преметната на гърба ми, което беше странно, защото бях сигурен, че съм я хвърлил в кофата в стая 4001, но в момента не ми беше до това, имахме по-сериозни проблеми.
Изтичах до най-близката вестникарска будка и първо проверих годината — слава на боговете, тя поне си беше същата. После забелязах датата. Двайсети юни.
Прекарали бяхме пет дни в казино „Лотос“.
Оставаше само един ден до лятното слънцестоене. Един-единствен ден, за да извършим подвига си.
Седемнайсета глава
Пазаруваме водни легла
Хрумването беше на Анабет.
Натовари ни на задната седалка на едно такси, все едно имахме пари, и заяви:
— Лос Анджелис, моля.
Шофьорът предъвка пурата си и ни огледа преценяващо.
— Дотам са триста мили. Доста ще ви излезе.
— Приемате ли дебитни карти от казината? — попита Анабет.
Той сви рамене.
— Някои. Те са същите като кредитните. Но първо трябва да проверя имат ли наличност.
Анабет му подаде зелената си карта от „Лотос“. Мъжът я погледна скептично.
— Пробвайте я — подкани го тя. Шофьорът я прокара през устройството.
Броячът се включи. Екранът светна и се появи знакът за безкрайност.
Пурата падна от устата му. Той се извърна да ни погледне с ококорени очи.