— Къде по-точно в Лос Анджелис… Ваше височество?
— Кеят Санта Моника. — Анабет поизправи гръб. Личеше си, че това „Ваше височество“ й допадаше. — Побързайте и може да задържите рестото.
Може би не биваше да му го казва. През целия път през пустинята Мохаве скоростомерът на таксито не падна под деветдесет и пет мили в час.
В таксито имахме предостатъчно време да поговорим.
Разказах на Анабет и Гроувър за последния си сън, макар че подробностите от него бързо избледняваха. Все едно престоят в казино „Лотос“ ги беше изличил от паметта ми.
Не можех да си спомня как точно беше звучал мазният глас на невидимия слуга, но бях сигурен, че ми е познат. Той се обръщаше към чудовището в ямата не само с „господарю“, а с някакво особено име или прозвище…
— Мълчаливия? — подсказа Анабет. — Богатия? И двете са прозвища на Хадес.
— Май не — отвърнах неуверено. Не ми звучаха както трябва.
— Тронната зала прилича на тази на Хадес — рече Гроувър. — Обикновено точно така я описват.
Поклатих глава.
— Нещо не се връзва. Тронната зала не беше основното в съня. А и гласът от ямата… Не знам. Просто нямах чувството, че е глас на бог.
Анабет присви очи.
— Какво? — попитах.
— А, нищо… Просто… Не, трябва да е бил Хадес. Може би той е изпратил крадеца, онзи невидимия, да вземе мълнията, а след това нещо се е объркало…
— Какво например?
— Ами… не знам — рече тя. — Но ако откраднеш символа на властта на Зевс от Олимп, много неща може да се объркат. Така че крадецът или е трябвало да скрие мълнията, или някак я е изгубил. И не я е отнесъл на Хадес. Това е казал гласът в съня ти, нали? Онзи се е провалил със задачата си. И това обяснява какво търсеха фуриите, когато ни нападнаха в автобуса. Сигурно са мислели, че мълния в нас.
Личеше си, че е обезпокоена. Беше пребледняла.
— Но ако мълнията е у мен — попитах, — за какво ми е ходя в Подземното царство?
— Да уплашиш Хадес — предположи Гроувър. — Да го изнудиш или да го подкупиш да върне майка ти.
Подсвирнах изненадано:
— Я какви коварни помисли за един козел!
— Благодаря ти много!
— Но онова в ямата каза, че чака две неща — рекох. — Ако мълнията е едното, какво е другото?
Гроувър объркано поклати глава.
Анабет ме гледаше така, сякаш вече се досещаше какъв ще е следващият ми въпрос и мълчаливо ме подканяше да го задам на глас.
— Ти знаеш какво е било онова в ямата, нали? — попитах I — Ако не е Хадес…
— Пърси… По-добре да не говорим за това. Ако не е бил Хадес… Не, Хадес е бил, няма кой друг.
Направо летяхме през пустинята. Минахме една табела, на която пишеше „Калифорния 12 мили“.
Имах чувството, че ми липсва едно просто, но важно късче информация — все едно пред себе си имах най-обикновена, често срещана дума с една-две изпуснати букви и затова не можех да я разпозная.
Колкото повече си мислех за моя подвиг, толкова повече нарастваше убеждението ми, че едва ли ставаше дума за сблъсъка с Хадес. Бях се забъркал в нещо друго, нещо много по-опасно.
Проблемът беше в това, че се носехме към Подземното царство с деветдесет и пет мили в час, приемайки, че мълнията е у Хадес. Ако след като стигнехме там се окажеше, че не е при него, нямаше да имаме време да поправим грешката си. Лятното слънцестоене щеше да настъпи и след изтичането на крайния срок щеше да избухне война.
— Отговорът е в Подземното царство — увери ме Анабет. — Нали видя духовете на мъртвите, Пърси? Те може да идват само от едно място. Постъпваме правилно.
Тя се опита да повдигне бойния ни дух с хитроумни идеи за промъкване в света на мъртвите, но аз не я слушах внимателно. В задачата имаше прекалено много неизвестни. Все едно да отидеш на изпит, без да знаеш по какъв предмет. Повярвайте ми, правил съм го много пъти.
Таксито летеше на запад. В Долината на смъртта всеки полъх на вятъра звучеше като вопъл на мъртвец, а свистенето при натискането на спирачките на лимузината ми напомняше съскащия глас на Ехидна.
Таксито ни остави на плажа в Санта Моника привечер. Изглеждаше точно така, както го знаех от филмите, само дето вонеше ужасно. По кея имаше павилиони и сергии, от двете страни на алеите се издигаха палми, по пясъка спяха бездомници, група сърфисти печаха наденички на огън, запален в кофа за боклук.
Приближихме се до водата.
— И какво ще правим сега? — попита Анабет.
Залязващото слънце обагряше Тихия океан в златисто. Като че ли бяха минали години, откакто стоях на плажа в Монток, в другия край на страната, и се взирах в различен океан.
Как можеше да има бог, който да владее всичко това? Какво казваше учителят по география — че две трети от земната повърхност са покрити от вода? Нима наистина бях син на нещо толкова могъщо?