Пристъпих в прибоя.
— Пърси? — обади се Анабет. — Какво правиш?
Продължих навътре, водата стигна до кръста, после до гърдите ми.
— Знаеш ли колко е мръсна водата? — извика тя. — Има всякакви токсични и…
Гмурнах се.
В първия миг сдържах дъха си. Трудно е нарочно да вдишаш вода. Но накрая не издържах и отворих уста. И разбира се, можех да си дишам съвсем спокойно. Но не се опитвайте да го направите у дома.
Спуснах се в дълбокото. В сумрака не виждах добре, но някак си знаех какво има около мен. Усещах ронливото дъно под нозете си. Долавях колониите бодливи таралежи по пясъка. Виждах дори течението — топлите и студени потоци се сливаха и вихреха един около друг.
Нещо се потърка в крака ми. Сведох глава и едва не излетях от водата като торпедо. До мен плуваше двуметрова акула.
Но не ме нападаше. А леко ме побутваше с муцуна. Галеше се в мен като котка.
Насилих се да я докосна по перката. Тя се спусна леко, все едно ме приканваше да се хвана по-здраво. Сграбчих перката с две ръце. Акулата заплува, влачейки ме след себе си. Ако не сте пробвали да яздите акула — и това също не го пробвайте у дома, повярвайте, хиляди пъти по-готино е от скейтборда.
Акулата ме отнесе в мрака. Дотам, където пясъкът рязко пропадаше в дълбока бездна — дъното на океана.
Все едно стоях на ръба на Гранд каньон посред нощ, нищо не виждах, но знаех, че пред мен имаше пропаст.
Повърхността трепкаше на около триста метра над главата ми. Давах си сметка, че налягането би трябвало да ме е смачкало. Но пък и не би трябвало да мога да дишам. Зачудих се дали имаше ограничение колко дълбоко можех да стигна, дали можех да се спусна до дъното на Тихия океан.
В този миг видях нещо да блещука в мрака пред мен — постепенно нарастваше и грееше по-ярко, приближаваше.
Женски глас, подобен на този на майка ми, ме повика:
— Пърси Джаксън.
Сега вече я различих ясно. Беше с разпусната черна коса и рокля от зелена коприна. От нея струеше светлина, а очите й бяха толкова омайно красиви, че почти не обърнах внимание на големия колкото жребец морски дракон, който яздеше.
Тя слезе до мен. Морският дракон и акулата се дръпнаха настрани и се заиграха на гоненица. Подводната дама ми се усмихна.
— Стигна далече, Пърси Джаксън. Браво на теб.
Не знаех как е редно да се държа, но за всеки случай се поклоних.
— Вие говорихте с мен в Мисисипи.
— Да, дете, аз съм нереида, морски дух. Не е лесно да се появя толкова нагоре по течението на реката, но наядите, моите сладководни братовчедки, ми помогнаха да поддържам жизнената си сила. Те почитат господаря Посейдон, макар и да не му служат.
— А вие служите на Посейдон?
Нереидата кимна.
— Отдавна не се е раждало дете на бога на моретата. Наблюдавахме те с голям интерес.
Изведнъж си спомних как като малък във вълните на плажа в Монток постоянно виждах лица — отражения на усмихнати жени. Но не се бях замислял за това, както и за всички останали странни неща в живота ми.
— Ако баща ми толкова се интересува от мен, защо не е тук? — попитах. — Защо не говори с мен?
От дълбините се надигна студен полъх.
— Не съди прибързано повелителя на морето — отвърна нереидата. — Посейдон е на ръба на нежелана война. Много дела запълват времето му. Освен това му е забранено да ти помага пряко. Боговете не бива да проявяват благосклонността си открито.
— Дори и към децата си?
— Най-вече към децата си. Боговете могат да оказват влияние само непряко. И точно затова ти нося предупреждение и дар.
Протегна ръка. В дланта й проблясваха три бели перли.
— Знам за пътуването ти към царството на Хадес — рече тя. — Малцина простосмъртни са оцелявали там — надареният с невероятен талант Орфей; непобедимият Херкулес и Худини, който би могъл да избяга дори и от дълбините на Тартар. И ти ли си толкова изкусен като тях?
— Ъъъ… не мисля, госпожо.
— Но ти имаш нещо друго, Пърси. Имаш заложби, които тепърва ще откриеш. Оракулите ти предричат славно и страшно бъдеще, стига да оцелееш, докато станеш мъж. Посейдон не би допуснал да загинеш преждевременно. Затова приеми дара му и когато изпаднеш в беда, смачкай една от перлите с крака си.
— И какво ще стане?
— Зависи от какво имаш нужда — отговори нереидата. — Но не забравяй: това, което принадлежи на морето, винаги се връща при него.
— А предупреждението?
Зелените й очи грейнаха.
— Хадес властва над съмненията и страха. Ще се опита да те изиграе и да пробуди недоверие към твоите преценки. Влезеш ли веднъж в царството му, няма да те пусне да си тръгнеш по своя воля. Но не губи вярата си. Слушай сърцето си, или ще загубиш всичко. Успех, Пърси Джаксън.