Повика морския дракон, метна се отгоре му и се спусна в бездната.
— Почакайте! — извиках след нея. — В реката ми казахте да не се доверявам на даровете. Кои дарове?
— Сбогом, храбрецо — извика тя, гласът й глъхнеше в дълбокото. — Слушай сърцето си.
За секунди се превърна в искряща зелена точка и след това и тя изчезна.
Исках да я последвам надолу в мрака. Исках да видя двореца на Посейдон.
Но вдигнах глава и видях, че повърхността потъмняваше — слънцето залязваше. Приятелите ми ме чакаха. Не разполагахме с време за губене…
Оттласнах се нагоре към брега.
Когато стъпих на пясъка, дрехите ми мигом изсъхнаха.
Разказах на Гроувър и Анабет за срещата с нереидата и им показах перлите.
Анабет се намръщи.
— Всеки дар си има цена.
— Но тя не поиска нищо в замяна.
— Не — поклати глава тя. — Няма безплатен обяд. Това е древна гръцка поговорка, която днес се използва по целия свят. Ще се наложи да си платиш за тях, ще видиш.
И с тази неприятна мисъл обърнахме гръб на океана.
С няколко монети, изпаднали на дъното на раницата от Арес, се качихме на автобуса за Западен Холивуд. Показах на шофьора адреса, който бях взел от магазина за градински джуджета на леля Ем, но той не беше чувал за звукозаписното студио ДОА.
— Приличаш ми на някого… — рече той. — Май съм те виждал по телевизията. Да не си дете актьор?
— Ъъъ… дубльор съм… на много актьори.
— А, ясно!
Благодарихме му и много бързо слязохме на следващата спирка.
Дълго обикаляхме пеша в търсене на ДОА. Никой не знаеше къде се намираше звукозаписното студио. Нямаше го в телефонния указател.
На два пъти се шмугвахме в странични пресечки, за да избегнем полицейски патрули.
Спрях като ударен от гръм пред витрината на един магазин, където по телевизията излъчваха интервю с мъж, който ми се стори познат. Това беше пастрокът ми, Смрадливия Гейб.
Той беше гост в шоуто на Барбара Уолтърс — все едно беше някаква знаменитост. Тя го интервюираше в нашия апартамент, насред играта на покер, до него седеше млада русокоса жена и го галеше по ръката.
Една неискрена сълза блещукаше на бузата му. — Честна дума, госпожице Уолтърс — говореше той, — ако не беше Захарчето, моята съветничка за справяне с мъката, щях да съм истинска развалина. Завареният ми син ми отне всичко, което обичах. Съпругата ми… колата ми… Извинявайте, трудно ми е да говоря за това…
— Видяхте ли, Америка? — Барбара Уолтърс се обърна към камерата. — Един опустошен мъж. Един юноша със сериозни проблеми. Ето последната му снимка, направена преди седмица в Денвър.
На екрана се появи размазана снимка, на която аз, Гроувър и Анабет разговаряхме с Арес пред закусвалнята.
— Кои са другите деца на снимката? — попита театрално Барбара Уолтърс. — И кой е мъжът с тях? Дали Пърси Джаксън е престъпник, терорист или просто жертва на някоя нова секта? Останете с нас за разговора с известен психолог след рекламите.
— Хайде — Гроувър ме издърпа настрани, преди да успея да счупя витрината.
Стъмни се, по улицата изпълзяха опасни създания.
Не ме разбирайте погрешно. Аз съм роден нюйоркчанин. Не се плаша лесно. Но в Ел Ей е много по-различно, отколкото в Ню Йорк. У дома всичко е наблизо. Колкото и да е голям градът, лесно можеш да се предвижваш в него, без да се загубиш. В разположението на улиците и станциите на метрото има някаква логика. Дори едно дете може да бъде в безопасност, стига да не е глупаво.
В Ел Ей обаче беше друго. Градът беше разпрострян на огромна площ, хаотичен, труден за обикаляне. Напомняше ми на Арес — не му беше достатъчно просто да е голям, а искаше всички да го забележат и затова вдигаше шум и се държеше странно и агресивно. Нямах никаква представа как щяхме да успеем да открием входа към Подземния свят преди утрото, когато щеше да настъпи лятното слънцестоене.
Навсякъде беше пълно с бездомници, улични продавачи и мошеници, които ни гледаха все едно се опитваха да преценят дали си заслужава да ни сплашат и оберат.
Докато минавахме покрай една тъмна пряка, от мрака се разнесе глас:
— Хей, ти!
И аз, като първия глупак, се спрях. В следващия миг се оказахме заобиколени от банда улични хлапета. Бяха шестима — бели деца в скъпи дрехи и със злобни лица. И в „Янси“ имаше такива — богаташки синчета, които си играят на хулигани.
Инстинктивно извадих Въртоп.
При изненадващата поява на меча те се отдръпнаха, но водачът им беше или твърде глупав, или просто смел и пое към мен с автоматичен нож в ръка.