— Много — отвърнах. — Обзалагам се, че Хадес не ти плаща достатъчно за толкова тежка работа.
— Говори ми, говори! На теб би ли ти харесало по цял ден да дундуркаш духове на мъртви? Само мрънкат „Моля ви, не искам да съм умрял“ или пък „Преведете ме оттатък, без да плащам“. Не са ми повишавали заплатата вече от три хиляди години. Да не мислиш, че тези костюми ги раздават без пари?
— Да, заслужавате много повече — съгласих се. — Уважение. По-високо заплащане.
При всяка дума бавно нареждах по една златна монета на бюрото.
Харон сведе поглед към копринения си италиански костюм, все едно си се представяше в някаква още по-лъскава дреха.
— Младежо, струва ми се, че сега се държиш малко по-разумно. Съвсем малко, но е добро начало.
Извадих още шепа монети.
— Може да спомена на Хадес за увеличаване на заплатата ви, докато си говорим с него.
Той въздъхна.
— И без това лодката вече е почти пълна. Може да натоваря и вас тримата и да потегля.
Изправи се, прибра парите и каза:
— Хайде, елате.
Минахме през тълпата чакащи духове, които се присягаха към дрехите ни и шепнеха думи, които не успявах да схвана. Харон ги избута настрани и промърмори:
— Гратисчии.
Заведе ни до асансьора, който вече беше препълнен с мъртъвци, които държаха в ръцете си по една голяма зелена бордна карта. Харон сграбчи двама, които се опитаха да се промъкнат с нас, и ги изхвърли обратно във фоайето.
— И внимавайте какви ще ги вършите, докато ме няма — извика той към чакалнята. — Ако някой реши да ми смени станцията на радиото, ще го оставя тук поне още хиляда години. Разбрахте ли?
Затвори вратата, пъхна картата си в отвора на стената на асансьора и се спуснахме надолу.
— Какво става с духовете, които са в чакалнята? — попита Анабет.
— Нищо — отвърна той.
— И това колко продължава?
— Завинаги или докато не се смиля над тях.
— О… — рече тя. — Справедливо.
Харон вдигна вежди.
— Кой ти е казал, че смъртта е справедлива, млада госпожице? Почакай да ти дойде редът. Макар че като знам накъде си тръгнала, това явно ще е съвсем скоро.
— Ще се върнем живи — обадих се аз.
— Ха!
Изведнъж ми се зави свят, все едно вече не се спускахме надолу, а се движехме напред.
Появи се мъгла.
Духовете около нас се преобразиха. Съвременните им дрехи се превърнаха в сиви роби с качулки. Подът на асансьора се олюля.
Премигах няколко пъти. Когато отворих очи, кремавият италиански костюм на Харон беше заменен от дълга черна роба. Очилата с рогови рамки бяха изчезнали. На мястото на очите зееха две празни дупки — като очите на Арес, само дето тези на Харон бяха абсолютно черни, пълни с нощен мрак, смърт и отчаяние.
Той ме видя, че го гледам, и подхвърли:
— Е?
— Нищо — успях да измърморя.
Стори ми се, че се усмихва, но грешах. Плътта на лицето му ставаше прозрачна, виждах направо черепа му.
Подът продължаваше да се полюшва.
Когато премигах отново, асансьорът вече не беше асансьор. Намирахме се в дървена ладия. Харон ни насочваше през тъмна, гъста на вид река, по която се носеха кости, умрели риби и други странни неща — пластмасови кукли, изпомачкани карамфили, подгизнали дипломи с позлатени ръбове.
— Това е Стикс — измърмори Анабет. — Толкова е…
— Замърсена — обади се Харон. — В продължение на хилядолетия вие, хората, изхвърляте какво ли не — надежди, мечти, несбъднати желания. Доста безотговорно отношение към отпадъците, ако питате мен.
От мръсната вода се надигаше мъгла. Над главите ни, едва видими в сумрака, се спускаха сталактити. Отсрещният бряг блещукаше озарен в отровнозелена светлина.
Страхът ме стисна за гърлото. Какво правех тук? Всички около мен бяха… мъртви.
Анабет ме хвана за ръката. В друг случай това щеше да ме смути, но сега много добре знаех как се чувстваше. Искаше да се увери, че има и друг жив човек в лодката.
Започнах да се моля, макар да не бях сигурен към кого отправях молитвата си. Тук, долу, властваше един-единствен бог и именно срещу него трябваше да се изправя сега.
Пред погледа ни изплува брегът на Подземното царство. Той беше покрит с черен вулканичен пясък, а отвъд него след триста-четиристотин метра остри камънаци, започваше висока каменна стена, която настрани се простираше докъдето поглед стигаше. Някъде наблизо в зеленикавия сумрак се разнесе вой на огромен звяр.
— Триглавият е гладен — обади се Харон. На зеленикавата светлина усмивката му приличаше на озъбване на скелет. — Извади лош късмет, богоизбрани.
Дъното на лодката опря в черния пясък. Мъртъвците заизскачаха на брега. Жена, стиснала за ръка малко момиче. Баба и дядо изкуцукаха, хванати подръка. Едно момче колкото мен, облечено в сива роба, мълчаливо крачеше само.