Гроувър беше целият издран. Ръцете му кървяха. Зениците му се бяха свили до две тесни цепки — така ставаше винаги когато беше изплашен.
— Не знам как… — поде задъхано той. — Нищо не съм…
— Замълчи — прекъснах го. — Чуйте!
В мрака беше отекнал дълбок шепот.
След няколко секунди Анабет се обади:
— Пърси, тук…
— Шшт!
Изправих се.
Звукът се усилваше — мърморещ злобен глас се надигаше от бездната.
Гроувър също стана.
— Какъв е този глас?
Този път и Анабет го чу. Пребледня.
— Тартар. Входът към Тартар.
Извадих Анаклусмос.
Бронзовият меч заискря в мрака, за миг злият глас заглъхна, но после отново набра мощ.
Вече почти можех да различа думите — древни, много по-древни и от старогръцките. Все едно…
— Изрича заклинание — рекох.
— Да се махаме оттук — настоя Анабет.
Двамата помогнахме на Гроувър да се изправи на копитата си и поехме обратно по тунела. Краката ми се движеха едва-едва. Раницата ми ме смазваше под тежестта си. Гласът зад нас вече звучеше по-силно и по-гневно. Хукнахме Тъкмо навреме.
Силен студен вихър ни придърпа назад, все едно ямата си беше поела дъх. За един ужасяващ миг се олюлях и нозете ми се подхлъзнаха на камъните. Ако бяхме по-близо до ръба, вихърът щеше да ни смуче в бездната.
Продължихме с мъка напред и стигнахме до края на тунела, където той се разширяваше и излизаше в полята на Асфодел. Вятърът утихна. Дълбоко в тунела отекна гневен писък. Нещо не беше доволно, че му се бяхме измъкнали.
— Какво беше това? — попита задъхано Гроувър, когато се отпуснахме в относителната безопасност на горичката от черни чинари. — Някой от зверовете на Хадес?
С Анабет се спогледахме.
Личеше си, че имаше някаква идея какво се криеше в ямата — вероятно същата, която й беше хрумнала по време на пътуването с такси към Ел Ей, — но я беше страх да я изрече на глас. И само това беше достатъчно, за да ме изплаши и мен.
Прибрах меча и пъхнах химикала обратно в джоба си.
— Да вървим — рекох. Обърнах се към Гроувър. — Ще можеш ли да ходиш?
Той преглътна.
— Да, да. И без това тези маратонки не ми харесваха. Опитваше се да се прави на смел, но трепереше досущ като мен и Анабет. Нещото в ямата не беше от чудовищата на Хадес, а нещо много по-древно и по-могъщо. Дори и Ехидната не ми беше вдъхнала такъв страх.
Когато обърнахме гръб на тунела и се насочихме към двореца на Хадес, изпитах едва ли не облекчение.
Едва ли не…
Фуриите кръжаха над бойниците в мрака. Външните стени на крепостта искряха в черно, високите два пъти човешки бой бронзови порти зееха широко отворени.
Щом наближихме, видях, че по тях бяха изобразени различни сцени. Някои бяха съвременни — избухване на атомна бомба над някакъв град; окоп, пълен с войници с противогази; опашка от прегладнели африканци с празни канчета в ръце. Но всички изглеждаха като че ли направени преди хилядолетия. Зачудих се дали това бяха сбъднали се предсказания.
Зад крепостните стени се простираше най-странната градина, която някога съм виждал. Разноцветни гъби, отровни храсти и странни искрящи кактуси, които растяха без слънчева светлина. Липсата на цветя се компенсираше от скъпоценни камъни — купчини рубини, големи колкото юмрука ми, буци необработени диаманти. Тук-там стърчаха като вкаменени гости градински статуи на Медуза — деца, сатири и кентаври, застинали с разкривени лица.
В средата на градината имаше няколко нара, оранжевите плодове грееха в мрака.
— Градината на Персефона — рече Анабет. — Върви? Не се спирай.
Знаех защо искаше да продължим. Силният аромат на нара беше опияняващ. Едва се сдържах да не се присегна да откъсна някой плод, но си спомних историята за Персефона. Една хапка храна в Подземното царство и завинаги оставаш тук. Дръпнах Гроувър, който тъкмо беше посегнал към един едър нар.
Изкачихме стълбите на двореца, минахме между черните колони, през преддверието от черен мрамор, и влязохме в дома на Хадес.
Преддверието беше с под от излъскан бронз, който изглеждаше като разтопен заради танцуващите отражения на запалените факли. Дворецът нямаше покрив — над нас беше просто таванът на подземието. Явно тук нямаше защо да се тревожат, че може да завали.
Всяка странична врата се охраняваше от по един скелет с бойно снаряжение. Някои носеха гръцки щитове и шлемове, други британски червени униформи, трети камуфлажи с избледняло американско знаме на ръкавите. Бяха въоръжени с мускети и автомати.
Не ни спряха, но усещах погледите им, докато вървяхме по коридора към големите врати в другия край.
Тях ги пазеха два скелета в униформи на американски морски пехотинци. Те ни се усмихнаха отвисоко, на гърдите си държаха гранатомети.