— Обзалагам се — измърмори Гроувър, — че Хадес няма никакви проблеми с неканените досадници.
Раницата ми вече тежеше около тон. Нямах никаква представа на какво се дължеше това. Исках да я отворя и да проверя дали нямаше да намеря някоя топка за боулинг, но сега определено не беше подходящият момент.
— Е, приятели — измърморих неуверено, — сигурно не е зле да… почукаме?
В коридора духна топъл ветрец и вратите се отвориха. Пазачите отстъпиха встрани.
— Предполагам, това означава „заповядайте“ — обади се Анабет.
Залата изглеждаше точно както я бях сънувал, само дето този път тронът на Хадес не беше празен. Това беше третият бог, пред когото се изправях, но първият, който отговаряше на представата ми.
Първо, Хадес беше поне три метра висок, облечен в черна копринена мантия и с корона от ковано злато на главата. Кожата му беше бяла като на албинос, косата дълга до раменете и гарвановочерна. Не беше толкова як като Арес, но излъчваше мощ. Седеше спокойно на трона си, направен от човешки кости, изглеждаше жилав, елегантен и опасен като пантера.
Ненадейно ме обзе усещане, че всички наоколо трябва да му се подчиняват. Той беше много по-мъдър от мен. Трябваше да го приема за свой господар.
Разтърсих глава.
Аурата на Хадес ми влияеше също както аурата на Арес при срещата ни. Господарят на мъртвите ми напомняше на Адолф Хитлер, когото бях виждал на снимки, както и на Наполеон и на терористи, организиращи самоубийствени атаки. Същият напрегнат поглед, същото хипнотизиращо зло обаяние.
— Личи си, че си смел, щом дръзна да дойдеш тук, сине на Посейдон — поде той мазно. Особено предвид стореното от теб. Да, наистина това е голяма смелост. Или пък е просто проява на глупост?
Всяка частица от костите ми изтръпна, едва се сдържах да не се просна в нозете на Хадес. Искаше ми се да се свия на пода и да заспя завинаги.
Прогоних това чувство и пристъпих напред. Бях си приготвил думите.
— Господарю и чичо мой, идвам тук с две молби. Хадес вдигна вежди. Приведе се от трона си и в гънките на черната му мантия се появиха лица — измъчени лица, все едно в дрехите бяха пришити души от Наказателните полета, които се опитваха да се измъкнат. Вроденият ми СДВ разсеяно се зачуди дали и останалите му дрехи бяха направени по същия начин. Какво ли злодейство би трябвало да е извършил човек, за да се окаже втъкан в гащите на Хадес?
— Само две молби? — рече той. — Не е ли малко прекалено? Все едно вече не си ми причинил достатъчно главоболия. Но, хайде, говори. Нека се позабавлявам още малко, преди да те убия.
Преглътнах буцата в гърлото си. Нещата се развиваха точно толкова зле, колкото се бях страхувал.
Хвърлих поглед към по-малкия трон във формата на черно цвете с позлата. Беше празен. Искаше ми се Персефона да беше тук. В легендите се разказваше, че умеела да укротява изблиците на съпруга си. Но сега беше лято и Персефона беше на горния свят при майка си, богинята Деметра. На това се дължеше смяната на сезоните, а не на въртенето на планетата.
Анабет тихо се прокашля и ме сръга с пръст в гърба.
— Господарю — подех аз. — Моля ви, не бива да допуснете да избухне война между боговете. Това ще е… зле.
— Твърде зле — обади се Гроувър.
— Върнете ми мълнията на Зевс — продължих. — Моля ви. Дайте ми я да я отнеса на Олимп.
Очите на Хадес опасно заискряха.
— Осмеляваш се да продължиш с лъжите си? След всичко, което направи?
Извърнах се към приятелите си. Изглеждаха не по-малко объркани от мен.
— Ъъъ… чичо… Какво означава това „всичко, което направи“? Какво съм направил?
Тронната зала се разтресе толкова силно, че сигурно се е усетило и чак горе в Лос Анджелис. От тавана се посипаха отломъци. В стените се отвориха врати и влетяха скелети на войници — стотици, от най-различни исторически периоди и народи от Западната цивилизация. Заобиколиха ни от всички страни и отрязаха пътя ни за бягство.
— Да не мислиш, че аз искам война, богоизбрани? — изръмжа Хадес.
Едва не отговорих: „Е, тези тук със сигурност не са от движението за мир“, но прецених, че нямаше смисъл да го предизвиквам.
— Вие сте господарят на мъртвите — рекох предпазливо. — Една война би разширила царството ви, нали?
— Типично в стила на братята ми! Да не мислиш, че ми трябват още поданици? Не видя ли колко претъпкан е Асфодел?
— Ами…
— Имаш ли представа колко се е увеличило царството ми само за последния век, колко нови отдела трябваше да отворя?
Отворих уста да отговоря, но Хадес не ми позволи.
— Повече духове за пазачи — занарежда той. — Задръстване пред беседката със съдиите. Двойно увеличение на работното време за служителите. Преди бях богат бог, Пърси Джаксън. В моя власт са всички скъпоценни метали под земята. Но разходите ми!