— Харон иска увеличаване на заплатата — изтървах се аз неволно и веднага ми се прииска да си прехапя езика.
— Писна ми от този Харон! — изкрещя Хадес. — Откак откри италианските костюми е станал непоносим! Навсякъде изникват проблеми и всички тях трябва лично аз да ги решавам. Заради проклетото задръстване ми трябва половин ден, за да стигна от портите до двореца си! А мъртвите продължават да прииждат. Не, родственико, не ми е нужна помощ за увеличаване на поданиците ми. Не аз имам интерес от война.
— Но вие сте взели мълнията на Зевс!
— Лъжа! — Земята отново потрепери. Хадес скочи от трона, извиси се над нас. — Баща ти може и да заблуди Зевс, момче, но аз не съм толкова глупав. Планът му ми е ясен.
— Неговия план?
— Ти си откраднал мълнията на срещата на зимното слънцестоене. Баща ти те е подучил. Пратил те е в тронната зала на Олимп. Взел си мълнията и моя шлем. Ако не бях изпратил фуриите да те открият в „Янси“, Посейдон щеше да запази в тайна заговора си за предизвикване на война. Но сега те принудих да излезеш на светло. Всички ще узнаят кой е крадецът на Посейдон и аз ще си получа обратно шлема!
— Но… — обади се Анабет. Виждах как мислите й препускаха с хиляда километра в час. — Господарю Хадес, нима и шлемът на мрака е бил откраднат?
— Не се прави на дръж ми шапката, момиче. Ти и сатирът помагате на този герой и сте дошли тук, за да ме заплашвате от името на Посейдон и да ми дадете ултиматум. Нима Посейдон наистина вярва, че може да ме изнудва да го подкрепя?
— Не! — извиках. — Посейдон не… Аз не…
— Мълчах си за изчезването на шлема — изръмжа Хадес, — тъй като нямах никакви илюзии, че някой на Олимп ще се погрижи справедливостта да възтържествува. Не мога да си позволя да тръгне мълвата, че е изчезнало най-страховитото ми оръжие. Затова предпочетох да го издирвам сам и когато стана ясно, че сте тръгнали насам, за да ми връчите ултиматума си, не направих нищо, за да ви спра.
— Не сте се опитали да ни спрете ли? Но…
— Върни ми шлема веднага или в противен случай ще спра смъртта — заплаши Хадес. — Това е отговорът ми на вашия ултиматум. Ще отворя портите и ще натиря мъртвите обратно на земята. Ще превърна света ви в кошмар. А твоят скелет, Пърси Джаксън, ще поведе армията ми към горния свят.
Скелетите покрай стените пристъпиха напред и вдигнаха оръжията си.
Сигурно сега беше моментът да припадна от страх.
Но вместо това ме завладя гняв. Почувствах се засегнат. Мразех да ме обвиняват в неща, които не бях направил. Беше ми дошло до гуша.
— И вие сте същият като Зевс! — извиках. — Мислите, че съм ги откраднал аз? И затова сте изпратили фуриите по петите ми?
— Разбира се — отвърна Хадес.
— И другите чудовища?
Хадес сви устни.
— С тях нямам нищо общо. Даже напротив, не исках да умреш бързо и безболезнено, а да стигнеш дотук жив, така че да се изправиш пред всички мъчения в Наказателните полета. Защо иначе бих те пуснал да влезеш толкова лесно в моето царство?
— Лесно ли?
— Върни ми шлема!
— Но той не е в мен! Дойдох тук за мълнията!
— Която вече притежаваш! — извика Хадес. — Дошъл си тук с нея, глупако, за да се опитваш да ме заплашваш!
— Не е вярно!
— Отвори си раницата.
Връхлетя ме ужасно предчувствие. Раницата ми тежеше все едно в нея имаше топка за боулинг. Не, не можеше да бъде…
Свалих я от раменете си и отворих ципа. Показа се дълъг около половин метър метален цилиндър с шипове в двата края.
— Пърси! — възкликна Анабет. — Как…
— Не знам. Не разбирам.
— Всички герои сте едни и същи — обади се Хадес. — Гордостта помрачава разсъдъка ви. Толкова ли си глупав, че да донесеш подобно оръжие пред мен? Не съм искал мълнията на Зевс, но след като тя вече е тук, ще ми я предадеш. Зевс би дал всичко за нея. А сега… шлема ми. Къде е?
Нямах думи. Не разполагах с никакъв шлем. Нямах представа как мълнията беше попаднала в раницата ми. Може би Хадес ми беше скроил този номер? Все пак той беше лошият, нали? Но изведнъж всичко се обърна с главата надолу. Осъзнах, че ме бяха разигравали. Зевс, Посейдон и Хадес бяха насъсквани от някой друг. Мълнията беше в раницата ми, а раницата ми я беше дал…
— Господарю — рекох, — станала е грешка.
— Грешка ли? — изръмжа той.
Скелетите насочиха оръжията си към нас. Над главите ни се разнесе плясък на кожени криле, трите фурии се спуснаха и кацнаха на облегалката на трона на господаря си. Онази с лицето на госпожа Додс ми се ухили и нетърпеливо замахна с камшика си.