— Няма никаква грешка — продължи Хадес. — Знам защо си дошъл при мен. Знам истинската причина, поради която ми носиш мълнията. Дошъл си да се пазариш за нея.
От протегната му длан изскочи огнена топка, избухна на стъпалата пред мен и се появи майка ми, застинала сред порой от златисти искри, също както изглеждаше в мига, преди минотавърът да я удуши.
Онемях. Посегнах да я докосна, но от нея се излъчваше топлина като от клада.
— Да — заяви самодоволно Хадес. — Тя вече е в моя власт. Знаех, че в крайна сметка ще дойдеш да се пазариш с мен, Пърси Джаксън. Върни ми шлема и може и да я пусна. Тя не е мъртва — все още. Но ако ме ядосаш, това лесно може да се промени.
Замислих се за перлите в джоба ми. Може би с тяхна помощ щях да се измъкна. И ако успеех да освободя майка си…
— А, перлите — обади се богът и кръвта застина във вените ми. — Брат ми и неговите дребни номера. Я дай да ги видим, Пърси Джаксън.
Ръката ми се раздвижи против волята ми и извади перлите.
— Само три — въздъхна Хадес. — Колко жалко. Сигурно си даваш сметка, че всяка от тях закриля един човек. Добре, вземи майка си, родственико. И кой от приятелите си ще оставиш при мен? Хайде, избирай. Или ми дай раницата и приеми условията ми.
Обърнах се към Анабет и Гроувър. Лицата им бяха изопнати.
— Измамиха ни — рекох. — Заложиха ни капан.
— Да, но защо? — попита Анабет. — А гласът от ямата…
— Все още не знам — отвърнах. — Но ще разбера.
— Решавай, момче! — извика Хадес.
— Пърси… — Гроувър сложи ръка на рамото ми. — Не бива да му даваш мълнията.
— Знам.
— Остави мен тук. Използвай третата перла за майка си.
— Не!
— Аз съм сатир — продължи той. — Ние нямаме души като хората. Може да ме измъчва до смърт, но няма да остана при него завинаги. Ще се преродя като цвете или някакво друго растение. Така е най-добре.
— Не. — Анабет извади бронзовия си нож. — Вие двамата вървете. Гроувър, ти трябва да защитаваш Пърси. Да получиш разрешителното си за търсач и да откриеш Пан. Вземете майка му и вървете. Аз ще ви прикривам. Няма да се дам без бой.
— За нищо на света! — възрази Гроувър. — Аз ще остана.
— Не упорствай, козльо — намръщи се тя.
— Престанете и двамата! — Имах чувството, че сърцето ми е разкъсано на две. Толкова път бяхме изминали заедно. Спомних си как Гроувър се нахвърли над Медуза в градината със статуите, как Анабет ни спаси от Цербер. Бяхме оцелели във водния парк на Хефест, в арката в Сейнт Луис, в казино „Лотос“. В продължение на хиляди мили се бях тревожил, че някой приятел може да ме предаде, но сега вече бях сигурен, че нямаше да са те. Бяха ме спасили на няколко пъти и сега искаха да се жертват за майка ми.
— Знам какво ще направим — рекох. — Вземете!
Подадох им по една перла.
— Но, Пърси — понечи да възрази Анабет.
Обърнах се към мама. Бях готов да се жертвам и да използвам последната перла за нея, но знаех, че тя не би го позволила за нищо на света. Бях длъжен да върна мълнията на Олимп и да разкажа истината на Зевс. Трябваше да спра войната. Никога не би ми простила, ако вместо това я спасях. Спомних си за пророчеството на оракула, което като че ли беше направено преди милион години. „Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.“
— Съжалявам — рекох. — Ще се върна. Ще намеря начин.
Тържествуващото изражение на Хадес помръкна.
— Родственико…
— Ще открия шлема ви, чичо — обещах, — и ще ви го върна. Не забравяйте за заплатата на Харон.
— Не ме предизвиквай…
— И няма да е зле от време на време някой да си играе с Цербер. Той обича червени гумени топки.
— Пърси Джаксън, не смей да…
— Сега! — извиках аз.
Строшихме перлите в краката си. За един ужасяващ миг нищо не се случи.
— Унищожете ги! — заповяда Хадес.
Армията от скелети се втурна към нас с извадени мечове, затрещяха автомати. Фуриите литнаха и размахаха огнените си камшици.
В мига, в който скелетите откриха огън, перлата избухна в нозете ми с ярка зелена светлина, лъхна ме свеж морски въздух. Озовах се в мъглива сфера, която се надигна от земята.
Анабет и Гроувър бяха до мен. Куршумите и мечовете отскачаха от стените на топките, а от гневните крясъци на Хадес цялата крепост се тресеше. В Лос Анджелис едва ли щеше да им е лесно тази нощ.
— Погледнете! — извика Гроувър. — Ще се разбием!
Носехме се право към сталактитите, които най-вероятно щяха да пукнат мехурите и да ни видят сметката.
— Как се управлява това нещо? — извика Анабет.
— Не мисля, че е в наша власт — отвърнах.
Мехурите се удариха в тавана и ни обгърна мрак.