Извади от джоба си скиорска шапка — от онези, които носят банковите обирджии по филмите — и я закачи на вилката на мотора си. Шапката веднага се превърна в изящно изработен бронзов шлем.
— Шлемът на мрака! — ахна Гроувър.
— Точно така — кимна Арес. — Та докъде бях стигнал? А, да, Хадес щеше да е бесен на Зевс и Посейдон, тъй като нямаше да знае кой му е отнел шлема. И за нула време тримата щяха да се счепкат.
— Но те са ти роднини! — извика Анабет.
Той сви рамене.
— Кавгата между роднини е най-добрата война. Най-кървавата. Винаги съм казвал, че няма по-приятно нещо от това да гледаш как близките ти се бият един с друг.
— Ти ми даде раницата в Денвър — обадих се аз. — И мълнията е била вътре през цялото време.
— И да, и не — отвърна Арес. — Сигурно е твърде сложно за малкото ти мозъче на смъртен, но раницата е ножницата на мълнията, съвсем леко преобразена. Мълнията е свързана с нея — нещо като твоя меч, хлапе. Той винаги се връща в джоба ти, нали?
Нямах представа откъде го знаеше, но пък богът на войната би трябвало да разбира от подобни работи, нали?
— Както и да е — продължи той, — поиграх си малко с магия, така че мълнията да се върне в раницата чак когато стигнеш до Подземното царство. Озовеш ли се близо до Хадес и — хоп!, имате поща! А ако беше загинал преди това, нямаше да е голяма загуба — оръжието пак щеше да си остане при мен.
— Но защо не си я оставил при теб? — попитах. — Защо ти е трябвало да я пращаш на Хадес?
Арес сви устни. За миг като че ли се вслушваше в някакъв чужд глас в главата си.
— Защо не я оставих… да… с подобно оръжие… Като че ли беше в транс. Мина една секунда, после втора…
Хвърлих смутен поглед към Анабет. Изведнъж лицето му се проясни.
— Щеше да е твърде сложно. Да, точно така! Най-добре да хванат теб с мълнията, така ти ще излезеш виновен.
— Лъжеш! — рекох. — Някой друг ти е подсказал да изпратиш мълнията в Подземното царство, нали?
— Нищо подобно! — От слънчевите му очила се дигна струйка дим, сякаш те щяха да пламнат всеки момент.
— Не ти си заповядал кражбата — продължих. — Друг е изпратил някой герой да отмъкне двете оръжия. След това Зевс те е пуснал по следите на крадеца и ти си го открил. Но не си го предал на Зевс. Нещо те е убедило да го пуснеш. Задържал си оръжията, докато се появи друг герой. Онзи в ямата ти заповядва!
— Аз съм богът на войната, не приемам заповеди от никого! Аз не сънувам!
Премигах объркано.
— Че кой говори за сънища?
Арес изглеждаше ядосан, но се опита да го прикрие.
— Да се върнем към настоящия проблем, дребосък. Ти си жив. Не мога да ти позволя да отнесеш мълнията на Олимп. Може и да успееш да накараш онези твърдоглави идиоти да се вслушат в историята ти. Затова трябва да те убия. Нищо лично.
Щракна с пръсти. Пясъкът пред него избухна и се появи див глиган — по-голям и по-грозен от онзи, чиято глава висеше на вратата на №7 в лагера. Звярът ровеше с копито и ме гледаше кръвожадно с кръглите си очички, наведе острите си като бръсначи бивни и зачака заповед за атака.
Отстъпих назад в прибоя.
— Страх те е да се изправиш сам срещу мен ли, Арес?
Той се разсмя, но смехът му прозвуча малко изкуствено… Нещо го тревожеше.
— Ти си силен само в едно, дребосък — в бягството. Избяга от Химера. Избяга от Подземното царство. Не си достатъчно добър за мен.
— Май наистина те е страх?
— Само в пубертетските ти сънища. — Очилата му вече се топяха от пламъците в очите му. — Не мога лично да се намесвам. Съжалявам, хлапе. Под нивото ми си.
— Бягай, Пърси! — извика Анабет.
Огромният глиган се втурна към мен.
Вече ми беше писнало да бягам от чудовища. Както и от Хадес, Арес и когото и да е било.
В мига, в който глиганът се впусна към мен, аз извадих меча си и отстъпих встрани. Въртоп се появи в ръцете ми. Замахнах нагоре. Отсечената дясна бивна на глигана падна в нозете ми, а обърканото животно продължи навътре в морето.
— Вълна! — извиках.
От спокойното море изригна висока вълна и се стовари върху глигана. Звярът ужасено изскимтя и изчезна.
Обърнах се към Арес.
— Е, сега ще се изправиш ли срещу мен? Или пак ще се скриеш зад някой от питомците си?
Лицето на Арес беше почервеняло от гняв.
— Внимавай, хлапе. Мога да те превърна в…
— Хлебарка — обадих се. — Или червей. Да, знам. И така няма да рискуваш да ти нашаря божествения задник, нали?