Над очилата му танцуваха пламъци.
— О, наистина си го просиш!
— Ако загубя, може да ме превърнеш, в каквото си поискаш. И да вземеш мълнията. Но ако спечеля, мълнията и шлемът остават за мен, а ти си поемаш по пътя без повече да ни закачаш.
Арес изсумтя.
Свали бейзболната бухалка от рамото си.
— Как предпочиташ да те размажа — в класически или в модерен стил?
Показах му меча си.
— Чудесно, мъртвецо — отвърна той. — Значи класически.
Бейзболната бухалка се превърна в огромен меч, който той държеше с две ръце. Ръкохватката завършваше с голям сребърен череп с рубин в устата.
— Пърси — обади се Анабет. — Недей, той е бог.
— Той е страхливец — отвърнах аз.
Тя преглътна.
— Вземи, за късмет.
Свали наниза с мънистата от петте години в лагера и пръстена от баща си и я сложи на врата ми.
— Примирие — рече. — Този път Атина и Посейдон ще бъдат заедно.
Лицето ми пламна, но успях да се усмихна.
— Благодаря.
— Вземи и това. — Гроувър ми подаде една смачкана консервна кутия, която вероятно бе пазил в джоба си като неприкосновен запас в продължение на хиляди мили. — И сатирите са с теб.
— Гроувър… Не знам какво да кажа.
Той ме потупа по рамото. Пъхнах смачканата кутия в задния си джоб.
— Приключихте ли вече със сбогуването? — Арес пристъпи напред, черният му кожен шлифер се влачеше по пясъка, мечът искреше като в пламъци на лъчите на изгряващото слънце. — Сражавам се откакто свят светува, хлапе. Силата ми е безкрайна и не мога да умра. А ти с какво можеш да се похвалиш?
„Поне не съм толкова високомерен“, помислих си, но не го изрекох на глас. Стоях в прибоя, водата стигаше до глезените ми. Спомних си какво беше казала Анабет в онази закусвалня в Денвър: „Арес притежава единствено груба сила. Нищо друго. Понякога дори и силата отстъпва пред мъдростта.“
Замахна към главата ми, само че мен вече ме нямаше там.
Тялото ми реагира инстинктивно. Водата сякаш ме изхвърли във въздуха като катапулт и аз прелетях над бога, като в движение замахнах с меча. Арес обаче също беше бърз. Завъртя се и с лекота парира удара, който трябваше да разсече гръбнака му.
Той се ухили:
— Не е зле, хич не е зле.
Нахвърли се отново и аз се принудих да скоча на брега. Опитах се да отстъпя встрани, за да се върна във водата, но Арес като че ли се досещаше каква е целта ми и не ми позволи. Притискаше ме толкова настойчиво, че трябваше да вложа всичко от себе си, за да не ме накълца на парчета. Продължавах да отстъпвам навътре по плажа. Не намирах никаква пролука да атакувам. Мечът му беше поне половин метър по-дълъг от Анаклусмос.
„Стреми се да се приближиш — беше ми казал веднъж Люк в часовете по фехтовка, — когато си с по-къс меч, скъси дистанцията.“
Хвърлих се напред, но Арес ме очакваше. Изби меча от ръцете ми и ме ритна в гърдите. Литнах във въздуха — поне седем-осем метра. Сигурно щях да си счупя врата, ако не се бях приземил на мекия пясък на една дюна.
— Пърси! — извика Анабет. — Ченгета!
Всичко пред очите ми се размазваше. Имах чувството, че в гърдите ме е ударил с глава някой овен, но успях да се изправя на крака.
Не смеех да отклоня поглед от Арес, но с периферното си зрение зърнах червените лампи на патрулката, спряла на булеварда. Чуваше се как се затръшват врати на коли.
— Ето там, полицай! — извика някой. — Виждате ли?
— Прилича на онова хлапе от телевизията — обади се дрезгав глас. — Какво по…
— Онзи е въоръжен — намеси се друг полицай. — Повикайте подкрепления.
Изтърколих се настрани и мечът на Арес се заби в пясъка.
Изтичах до Въртоп, вдигнах го и замахнах към лицето на Арес, но той отново парира удара ми.
Всеки път сякаш предварително му беше ясно какво ще се опитам да направя.
Отстъпих назад във водата, като го принудих да ме последва.
— Признай си, хлапе — извика Арес. — Нямаш никаква надежда, просто си играя с теб.
Сетивата ми работеха на максимални обороти. Сега ми стана ясно какво беше имала предвид Анабет с думите, че СДВ може да те спаси в сражение. Бях напълно нащрек, нищо не се изплъзваше от погледа ми.
Виждах кои мускули на Арес се стягат. Досещах се накъде ще атакува.
В същото време съзнавах присъствието на Анабет и Гроувър на десетина метра вляво от мен. Видях да пристига втора полицейска кола с пуснати сирени. Започнаха да се събират и зяпачи — хора, които обикаляха по улиците заради земетресението. В тълпата мярнах неколцина, които вървяха със странната потропваща походка на сатири. Имаше и трепкащи духове, все едно мъртвите бяха излезли от царството на Хадес, за да наблюдават битката. Чух плясъка на кожени криле, фуриите кръжаха над главите ни.