— Значи все пак обвиняваш Хадес, така ли? — попита Зевс.
— Не — поклатих глава. — Господарю Зевс, бил съм в присъствието на Хадес. Онова на плажа беше различно. Същото усетих, когато бяхме близо до ямата, входа към Тартар. Нещо могъщо и зло се спотайва там… по-древно дори и от боговете.
Посейдон и Зевс се спогледаха. Размениха няколко думи на старогръцки, от които разбрах само една — „татко“.
Посейдон като че ли предложи нещо, но Зевс категорично не се съгласи. Посейдон се опита да спори, но повелителят на небето вдигна гневно ръка.
— Повече няма да говорим за това — заповяда той. — Трябва да отида да пречистя мълнията във водите на Лемнос, за да отмия замърсяването от човешка ръка.
Изправи се и сведе поглед към мен. Изражението му се смекчи едва доловимо.
— Оказа ми услуга, момче. Малцина герои могат да се похвалят с подобно нещо.
— Не бях сам, господарю — отвърнах. — Гроувър Андъруд и Анабет Чейс…
— За да ти покажа благодарността си, ще те оставя жив. Не съм готов да ти се доверя. Не ми харесва това, което появата ти вещае за бъдещето на Олимп. Но в името на семейното разбирателство, ще те оставя жив.
— Ъъъ… благодаря, господарю.
— И не си помисляй отново да летиш. Ако си още тук, когато се върна, ще изпиташ сам какво е да те удари мълнията на гръмовержеца.
Гръм разтърси двореца. Последва ярък блясък като от светкавица и Зевс изчезна.
В тронната зала останахме само аз и баща ми.
— Чичо ти — въздъхна Посейдон — винаги си е падал по театралните ефекти. От него би излязъл един чудесен бог на театъра.
Неловко мълчание.
— А какво се крие в онази яма? — обадих се аз.
Посейдон ме погледна.
— Не се ли сещаш?
— Кронос — отвърнах аз. — Предводителят на титаните.
Дори и в тронната зала на Олимп, далеч от Тартар, само при произнасянето на името светлината помръкна и огънят в камината като че ли спря да топли.
Посейдон стисна здраво тризъбеца.
— По време на първата война, Пърси, Зевс накълца баща ни Кронос на хиляди парчета, също както Кронос постъпил със своя баща, Уран. Зевс хвърли парчетата в тъмната яма на Тартар. Армията на титаните беше разпръсната, планинската им крепост на Етна беше унищожена, чудовищните им съюзници бяха прогонени в далечни земи. Но титаните са безсмъртни също като боговете. Това, което е останало от Кронос, все още е живо, все още страда и се стреми към властта.
— Но раните му вече зарастват — рекох. — Той се готви да се завърне.
Богът на моретата поклати глава.
— От време на време, веднъж на хилядолетие, Кронос се размърдва. Нахлува в сънищата на хората и внушава лоши мисли. Събужда коварни чудовища в дълбините. Но едва ли е способен да се надигне от ямата.
— Точно това иска да направи, татко. Така каза. Посейдон дълго мълча.
— Господарят Зевс повели повече да не се говори за това. Ти извърши подвига си, детето ми. Това ти стига.
— Но… — прехапах си езика. Нямаше смисъл да споря. Най-много да ядосах единствения бог, който беше на моя страна. — Както кажете, татко.
На устните му изгря бледа усмивка.
— Покорството ти е чуждо, нали?
— Да… господарю.
— Вероятно и аз имам вина за това. Океанът не обича да бъде сдържан. — Изправи се и взе тризъбеца си. След това засия и се смали до размерите на обикновен човек. — Време е да си вървиш. Но преди това нека ти кажа, че майка ти се върна.
Зяпнах го смаяно.
— Майка ми?
— Чака те у дома. Хадес я пусна, когато ти върна шлема му. Дори и повелителят на мъртвите си плаща дълговете.
Сърцето ми щеше да се пръсне. Не можех да повярвам.
— А вие… бихте ли…
Исках да го питам дали не би дошъл с мен, но бързо осъзнах колко нелепа беше тази идея. Представих си как се натоварваме с бога на моретата в такси и се отправяме към нашия апартамент. Ако искаше да види майка ми, нищо нямаше да го спре. А и не биваше да забравяме за Смрадливия Гейб.
Очите на Посейдон се натъжиха.
— Когато се прибереш у дома, Пърси, ще трябва да вземеш важно решение. Ще намериш един пакет в стаята си.
— Пакет ли?
— Ще разбереш, като го видиш. Никой друг не може да избере пътя ти, Пърси. Ти сам трябва да решиш накъде да поемеш.
Кимнах, макар и да нямах никаква представа за какво говореше.
— Майка ти е истинска принцеса сред простосмъртните — продължи с копнеж той. — Не съм срещал подобна жена от хиляди години. И въпреки това… съжалявам, че се роди, дете. Дал съм ти съдба на герой, а тя никога не е щастлива. Краят винаги е трагичен. Опитах се да не се обиждам. Собственият ми баща ми обясняваше, че съжалявал, задето съм се родил.
— Нямам нищо против, татко.