— Все още — рече той. — Все още. Но е непростима грешка от моя страна.
— Ще тръгвам — Поклоних се сковано. — Повече няма да ви притеснявам.
Вече бях на петата крачка, когато той извика:
— Пърси?
Обърнах се.
Очите му искряха озарени от нова светлина — огнена гордост.
— Чудесно се справи, Пърси. Не ме разбирай погрешно. Каквото и да направиш, ти си мой син. Истински син на бога на моретата.
Докато пресичах града на боговете, разговорите замираха. Музите спряха концерта си. Хора, сатири и наяди се обръщаха след мен, по лицата им се четеше уважение и благодарност и някои дори коленичиха пред мен, все едно бях някакъв герой.
Петнайсет минути по-късно, все още като в сън, бях на улицата в Манхатън.
Хванах такси до апартамента на майка ми, позвъних на вратата и тя се появи — прекрасната ми майка, ухаеща на мента и домашни сладки. Щом ме видя, умората и загрижеността мигом изчезнаха от лицето й.
— Пърси! Слава на боговете! О, синчето ми… Така ме прегърна, че направо ми изкара въздуха. Стояхме в коридора, тя плачеше и ме милваше по косата.
Признавам си — и моите очи бяха насълзени. Направо се тресях, толкова се радвах да я видя.
Обясни ми, че си е дошла сутринта и направо е изкарала акъла на Гейб. Не помнеше нищо след появата на минотавъра и не повярвала, когато Гейб заявил, че са ме обявили за издирване, тъй като обикалям из страната и взривявам забележителности. Цял ден не била на себе си от тревога, тъй като не била гледала новините. Гейб я накарал да отиде на работа, тъй като имала да наваксва месечна заплата и колкото по-рано започнела, толкова по-добре.
Преглътнах гнева си и й разказах всичко. Опитах се да звучи не толкова страшно, но това не беше лесно. Тъкмо стигнах до схватката с Арес, когато Гейб се обади от всекидневната:
— Хей, Сали! Готов ли е вече шницелът? Тя затвори очи.
— Няма да се зарадва да те види, Пърси. Днес в магазина са се обадили поне половин милион души от Лос Анджелис… за някакви безплатни уреди…
— А, да. Ама…
Тя успя да се насили да се усмихне.
— Опитвай се да не го ядосваш допълнително. Хайде, ела.
За един месец отсъствие апартаментът се беше превърнал изцяло в бърлога на Гейб. Килимът беше обсипан с боклуци до глезена. Диванът беше покрит от празни бирени кутийки. От полилеите висяха мръсни чорапи и гащи.
Гейб и трима от завеяните му приятели играеха покер.
Щом ме зърна, пурата падна от устата му. Лицето му почервеня като лавата в Наказателните полета.
— И имаш нахалството да се появяваш тук, вагабонтин такъв! Мислех, че полицията…
— Той не е избягал — прекъсна го майка ми. — Това е чудесно, нали, Гейб?
Той ни огледа внимателно. Като че ли не смяташе завръщането ми за толкова чудесно.
— Не ми стига, че трябваше да върна парите за застраховката ти, Сали — изръмжа той. — Дай ми телефона. Ще се обадя на ченгетата.
— Недей, Гейб!
Смрадливият вдигна вежди.
— „Недей“ ли каза? Да не мислиш, че ще се примиря отново с този вагабонтин? Все още мога да повдигна обвинение, задето унищожи колата ми.
— Но…
Той вдигна ръка и майка ми застина.
За първи път ми просветна, че Гейб е удрял майка ми. Не знаех кога, как, колко. Но бях сигурен, че го е правил. И то може би през цялото време, докато ме е нямало.
Гняв изпълни гърдите ми. Пристъпих към Гейб и инстинктивно извадих химикала от джоба си. Той ми се изсмя.
— Какво, вагабонтин? Да не си решил да драскаш върху мен? Докосни ме и ще те пратя да гниеш в затвора.
— Хей, Гейб — обади се приятелят му Еди. — Все пак той е само дете.
Гейб го изгледа презрително и повтори с тънко гласче:
— Само дете!
Останалите се разсмяха като идиоти.
— Но днес ще бъда добър с теб, вагабонтин. — Гейб се ухили и лъснаха пожълтелите от пушенето зъби. — Давам ти пет минути да си събереш нещата и да се ометеш оттук. А след това ще се обадя в полицията.
— Гейб! — извика умоляващо мама.
— Той нали избяга? — отвърна Смрадливият. — Няма защо да се връща пак тук.
Ръцете ме сърбяха да извадя Въртоп, но знаех, че острието няма да направи нищо на един обикновен човек. А Гейб все пак влизаше долу-горе в категорията човек. Мама ме хвана за ръката.
— Хайде, Пърси, ела да идем в стаята ти.
Позволих й да ме отведе, макар че все още треперех от гняв.
Стаята ми беше пълна с боклуците на Гейб. Натрупани празни акумулатори, един изгнил букет цветя с картичка, изпратен от човек, гледал интервюто му с Барбара Уолтърс.
— Гейб е просто ядосан, скъпи — рече мама. — Ще поговоря после с него. Сигурна съм, че нещата ще се подредят.
— Никога няма да се подредят, докато Гейб е тук.