Въпреки че Едуард прати в затвора краля на Шотландия, не беше по силите му да сломи и духа на шотландците. Навсякъде се надигаха нови и нови въстаници — на север Андрю де Морей на юг — Уилям Уолъс.
Сър Джон Греъм, братовчед на Арин, се беше сприятелил доста отдавна с Уилям Уолъс, на когото дори някои шотландци гледаха твърде скептично, докато за други той беше душа на свободата. В борбата с англичаните печелеше все повече привърженици. Сражаваше се неуморно за сър Джон Бейлиъл, затворник в Лондон, въпреки че този шотландски крал се оказа толкова слаб. Разочарован от Бейлиъл, Арин се възхищаваше все пак на храбрия Уолъс и вече го бе подкрепял в много военни походи.
Уолъс уважаваше все така пленения крал, но се съмняваше дали Бейлиъл ще си върне някога свободата. Затова се сражаваше под знамето на победоносния лъв — символа на Шотландия. Арин командваше свой отряд от рицари и свободни граждани. Дълбоко уважаван от хората си, държеше извънредно много на моралните принципи. В тази ужасна война и от двете страни загинаха твърде много невинни хора. Отрядът на Арин никога не би позволил да го тласнат към такива жестокости. Но той позволяваше на войните си да плячкосват и крадат колкото си щат. Нали трябваше да имат от какво да живеят. Да оживееш ставаше все по-трудно. Беше опожарявал крепости до основите, беше отмъквал запаси от храна, беше обирал бижутата на изтънчени дами, но не беше убил нито една.
Преди около година, скоро след като Едуард принуди шотландския крал да абдикира и настоя всички шотландци да му се закълнат във вярност, Арин срещна братовчеда на Кинси Дароу, лорд Ангъс Дароу. Биха се на един мост. Арин му надви. Полудял от гняв, Ангъс отново го нападна и Арин го хвърли от моста — право в обятията на смъртта. На привържениците на Ангъс и на хората му не сториха нищо лошо, само им взеха златото, бижутата и скъпите платове — всичко това, откраднато от Шотландия, враговете искаха да отнесат на юг, в Англия.
Преди този двубой Арин тъкмо се бе оженил за младата Александра, братовчедка на приятеля му Джей Макдоналд, който беше неин настойник. Отначало мислеше, че ще има твърде малко време за съпругата си и затова няма право на този брак. Но знаеше и колко много го обича тя и колко безрезервно му се доверява още от дете. Останала от малка сираче, тя го бе привличала с нежността и усмивката си. Няколко месеца преди сватбата баща му загина при едно пътуване на север. Никой не разбра как. Откриха трупа на Робърт Греъм в един подмол. На смъртта му нямаше свидетели. Арин скърбеше дълбоко и предположи, че баща му е бил убит. Но не можеше нищо да докаже.
С Хоук’с Керн той получи богато наследство. Време беше да създаде семейство. Дотогава бе имал връзки с няколко жени — овдовели собственички на просторни земи, хубави млади момичета, самотни, страстни жени. Сега копнееше за съпруга, която ще обича и уважава, с която ще може да води нощни разговори, която ще се грижи за дома му и ще го дари с деца, ще се смес заедно с него и заедно с него ще остарее.
Плаха и сдържана като дете, Александра се превърна в чудесна, уверена в себе си жена с тъмни очи на сърна и буйна кестенява коса. Беше все така мила и спечели сърцето му с нежността си. Притежаваше качества, които му липсваха — търпение, готовност да се съобразява с другите и вътрешно равновесие, гледаше с радостно очакване на бъдещето и беше толкова щастлива, когато скоро след сватбата разбра, че чака дете.
Междувременно тя бе превърнала занемареното му имение Хоук’с Керн в уютен дом. Докато той се биеше на север редом с Морей, Дароу нападна семейното му гнездо. По-късно Арин научи от малкото оцелели, че нападателите са изнасилили съпругата му, изоставили са я безпомощна в нейната спалня, а после са я изгорили жива.
Дори сега, година по-късно, още потреперваше, когато си представяше какво е трябвало да изтърпи Александра. На тази съдба я бе обрекъл той. Умря само защото беше негова съпруга. Нощ след нощ съвестта му го мъчеше, докато се взираше буден в мрака и чувството за вина го преследваше и в сънищата му. Понякога я виждаше да върви към него, чуваше я да шепти името му… После тя почваше изведнъж да гори пред очите му, цялата в пламъци, а изпълнените й с болка викове проникваха дълбоко в неговата душа.
От тези мисли му ставаше ту студено, ту горещо, ръцете му почваха да треперят. До последния му дъх щяха да го преследват тези породени от въображението картини. А сега годеницата на Дароу го молеше за пощада…