С наведена глава извърна поглед от хубостта на тази страна, за която бе пожертвал, изглежда, не само своята душа, но и душата на Александра.
Дароу и неговите хора я бяха убили по ужасно жесток и долен начин. Но Арин трябваше да признае все пак, че приятелят му Джей е прав. Ако си плати за стореното със същата монета, това ще е победа за англичаните и поражение за него. Не, никога няма да отнема безпричинно човешки живот, никога няма да убива невинни жени и деца.
Само годеницата на Дароу не биваше да щади. Чрез нея можеше да окаже известно влияние върху съдбата на Шотландия. Почне ли да се колебае дали да отмъсти, трябва просто да затвори очи… Да види Александра сред пламъците и да чуе пронизващия й вик…
Когато се обърна с гръб към стената, видя един от стражите, застанал на кулата над господарските покои, и го поздрави. После слезе бързо по стълбата в двора и викна Брендън, оръженосеца си. Той беше негов втори братовчед, юноша, когото намери полумъртъв пред стените на Хоук’с Керн. Докато бранел вратата към кулата на своята господарка, Брендън бил повален с бойна брадва. За голямо учудване оживя, макар и толкова тежко ранен. Беше на шестнайсет, възрастта на Арин в нощта, когато загина крал Александър. Въпреки младостта си вече бе доказвал неведнъж, че е храбър и винаги готов да рискува живота си за други.
— Доведи ми Пикт, Брендън.
— Веднага.
За щастие Арин все още притежаваше Пикт, едрия боен кон, който му подари крал Александър. В деня, когато това стана, Арин тъкмо бе посветен в рицарско звание след завършил с победа сблъсък на границата. Тогава баща му беше още жив, преди да намерят край един път труповете на мъже, които бяха отказали на английския крал да му се закълнат във вярност.
— Да дойда ли с теб, Арин? — попита Брендън, когато се върна с коня.
Арин се поколеба. Колко си приличаха с този братовчед! Беше високо, яко момче с черна коса и сериозни тъмносини очи. В Хоук’с Керн той беше учил дни наред Брендън да си служи с бойно оръжие. След като англичаните избиха почти цялото семейство на момчето, борбата с тях беше станала и негова съдба.
— Мисля, че е винаги добре да те следва някой мъж — добави то.
— Особено ако е момче на място като теб — отвърна засмяно Арин. — Не, този път ще тръгна сам.
— Както кажеш, Арин.
Наистина тръгна сам. Най-напред обиколи вътрешната стена, после заповяда на хората си да вдигнат подвижната решетка на портата към вътрешния двор и огледа външните отбранителни съоръжения. Сикерн беше внушителна крепост, издигната по времето на нормандските завоеватели на крал Дейвид.
Докато огледа цялата външна стена, взе да се зазорява. Поприказва с обитателите на крепостта, останали будни, за да се грижат за ранените, после и със своите стражи на най-важните, ключовите места.
Най-сетне се върна във вътрешния двор, спъна Пикт, отведе го в конюшнята и му сложи първокласен английски овес.
В залата го очакваше Рейгуър, за да му докладва. Рейгуър, също приятел от детските години, беше едър мъж, с руса коса, червеникава брада и сини очи, издаващи викингския му произход.
— Замъка ли обиколи? — попита той.
— Да, на сигурно място сме.
— Аз пък се погрижих за войниците на лейди Кира, за слугите, свещеника и ранените. Загубили сме трима мъже, седем са ранени. Настанени са в дома на отец Кориган, до външната стена.
— Минах оттам и поприказвах с една селянка.
— Отнесоха мъртвите в гробницата. На студа няма да се разложат толкова бързо и ще имаме време да се погрижим да ги погребем като християни. Защитниците ще оплачат само петима мъже, десет са тежко ранените, петима леко. Що се отнася до слугите, те дадоха до един клетва за вярност. Знаят, разбира се, каква съдба ги очаква, ако ни измамят. За щастие, въпреки голямата победа, проляхме съвсем малко кръв.
— Да, но за съжаление Дароу не беше тук.
— Не знаеше, че готвим нападение, а е трябвало да се озове на повикването на своя главнокомандващ.
— И все пак…
— Арин, всички знаем колко е важно за теб да го убиеш. Наистина, този път ти се изплъзна, но завоювахме грандиозна крепост, която ще ни е от полза в борбата с англичаните. Господарят на Сикерн е бил английски лорд, но не е могъл да превърне местните хора в англичани. Мисля, че повечето от тях се радват на нашата победа. Докато старият лорд е бил още жив, хората му може и да не са разсъждавали така, но сега си спомнят отново за шотландския си произход.
— Да се надяваме. Не искам да омаловажа успеха на нашите хора, но дали наистина постигнахме победа? Ако Едуард настъпи с войската си, ще трябва да напуснем замъка. С толкова превъзхождаща сила не можем да се справим. Освен това, колкото и да е тъжно, но мнозина от нашите благородници мислят единствено за печалбите си, а не за доброто на страната. Това е нашата слабост, която дава предимства на Едуард. Нашите най-богати и най-могъщи аристократи са готови да се подчинят на Едуард, стига той да им осигури трона. Затова се люлеят като клони на вятъра, вместо да се изправят срещу английския завоевател. Ако продължим да се сражаваме в името на някой слаб шотландски крал, усилията ни ще се окажат напразни.