Арин поклати с въздишка глава.
— Това го знае дори Роджър, член на клана на Джон Бейлиъл. Бейлиъл преклони глава пред Едуард и се отказа от претенциите си за Шотландия. Как може такъв човек да вдъхновява шотландските бойци? Не, ние не се сражаваме за крал, а за Шотландия, бием се, защото нямаме друг избор. Всички земи, които Едуард успя да откъсне от Шотландия, той предаде на своите английски лордове. А те си присвоиха всичко шотландско — нашите жени и дъщери, нашите души. Как могат истински мъже да продължат да живеят с толкова малко чест?
— Имаш право, така е.
— За съжаление силата, която ни движи, не е честта. Но ако не се опрем на англичаните, те ще ни смажат. Тъй че става дума всъщност само как да оживеем.
— Целият ни живот ли ще премине в сражения? — попита уморено Рейгуър. — Има ли още надежда за нас, освен в горите, където ни се налага да се крием от превъзхождащите сили на англичаните? Ако не искаш да се закълнеш във вярност на Едуард, ти си извън законите, а е превземането на Сикерн си се обявил открито за негов враг. Затова той ще си присвои всички твои имоти.
Арин трябваше да се съгласи с приятеля си. Скоро след като падна Бъруик, Едуард поиска от всички шотландски земевладелци да му се закълнат писмено във вярност. Мнозина отказаха, но повече от две хиляди се оказаха готови да го сторят, предимно мъже, които се надяваха с помощта на Едуард да се възкачат на шотландския трон. Оттогава много от шотландците, които не се заклеха, бяха избити от изпратените в Шотландия английски чиновници. Арин беше уверен, че същата съдба е сполетяла и неговия баща. Но не можеше да докаже, нито това, нито престъпните планове на Ангъс Дароу. Все пак някои от отказалите да дадат на Едуард клетва за вярност бяха останали живи. Също като Арин и те въставаха все по-смело.
— Не, Рейгуър, колкото много и да ни открадне Едуард, един ден Шотландия отново ще е наша. Пък и какво ли още може да ми отнеме? От моето имение останаха само овъглени развалини и опожарени ниви. Малкото мои хора, оживели след клането, сега се крият в гората по планинските склонове.
— Ти продължаваш да се грижиш за тях.
— С онова, което успявам да плячкосам.
— Когато ограбваме английски обози, ние само си връщаме онова, което ни принадлежи по закон.
— Така е. А някой ден ще си върнем и своята страна.
— Това мечта ли е? Или можем да храним основателни надежди?
— Какво говориш, Рейгуър? — попита гневно Арин. — Или воинът се е превърнал в песимистично настроен поет?
Рейгуър се засмя.
— Не бой се, потомък съм на буйни и смели мъже, готови да се бият неуморно дори когато не знаят за какво. Но ние двамата се молим за една Шотландия, която ще принадлежи, рано или късно, отново на шотландците.
— Точно така!
— А сега да пием за живота! В този замък имат чудесна тъмна бира. — Рейгуър отиде до една голяма делва, напълни две халби и двамата се чукнаха.
— За живота! — натърти Арин и пресуши халбата си. Слепоочията му пулсираха болезнено. Беше будувал цялата нощ. Вече започваше нов ден и той копнееше да заспи дълбок сън без сънища и да се забрави поне за няколко часа. Целият в спекла се кръв, мечтаеше отдън душа и за гореща баня. — Викни някой слуга, Рейгуър, някой доверен човек. Кой пази кулата над нас?
— Младият Ниъл от рода Пъртшир. До зазоряване на стража беше Томас Грант.
— Добре. По обяд Джошуа Мартин да смени Ниъл. На крепостните стени трябва да пратиш хората е най-остър поглед. Не очаквам заплаха, но трябва да сме сигурни…
— До обяд аз ще стоя на пост. После ще предам командва нето на Джей. Няма от какво да се боиш, Арин. Ще те пазим, докато си отспиш. — Сега в източната кула ли отиваш? — попита малко притеснено Рейгуър.
— Да. Защо?
Рейгуър се загледа в огъня в камината.
— Не че ти оспорвам правото да си отмъстиш, но тази лейди Сикерн… ми изглежда наистина изключителна жена. Не го очаквах.
— Наистина ли? — Арин се запита ядосан защо ли трябва да го интересува какво мислят другите за годеницата на Дароу.