— Признай, Арин. Предполагахме, че ще намерим някоя мършава, прогнила от кръвосмешение идиотка, или някоя студенокръвна пресметлива Ксантипа, подстрекаваща Дароу да пролива колкото може повече кръв, за да спечели благоволението на Едуард. Тя не е нито едното, нито другото, а невероятно привлекателна жена. По този въпрос всички мъже са единодушни. Смела е и страстна, с боен дух, който липсва на войниците й.
— Както разбирам, всички сте обсъждали лейди Кира, така ли? — попита Арин и не можеше да се обясни защо това го ядосва.
— Да.
— Харесвате я значи?
— И то много.
— Е, някои хора харесват и Едуард, въпреки че е жесток.
— Прав си, но бъди спокоен. Може и да се възхищаваме на дамата, но споделяме гнева и мъката ти. Никога няма да забравим какво се случи в Хоук’с Керн. Вземи онова, което принадлежи на Дароу. Малко ще му е сто пъти да умре и вечно да гори в ада. Неговата жена е твоя собственост по право. Но не се ли боиш да умреш в съня си — с нож в гърлото?
— Бъди спокоен, няма да рискувам — увери го Арин. — Никой няма да ме надхитри.
Рейгуър още не бе напълно убеден, но кимна. Двамата чуха стъпки и се обърнаха. В залата влезе мъж с прошарена коса и тъмни очи, носеше скромно палто и топъл вълнен панталон. Арин имаше, кой знае защо, чувството, че познава новодошлия, а той е свалил само преди малко наметало с герба на Дароу.
— На вашите заповеди… — подхвана мъжът, но после се вгледа в него. — Сър Арин?
— Да, аз съм. Срещнали ли сме се?
— Разбира се, сър. Може би не ме помните. Аз съм Гастон — британецът, който се грижеше преди години за конете в Сикерн. Докато гостувахте тук с вашия баща, яздехме заедно. Откакто за малко не ме смляха конски подкови, работя в къщата. Тогава вие ме измъкнахте в последния миг от двора, иначе сивият жребец щеше да направи лицето ми на пихтия.
— Спомних си — отвърна весело Арин. — Сега сигурно мразите всички коне и наистина не бива да стъпвате в конюшня.
— Продължавам да мразя тия зверове, сър. Преди всичко, защото те не ме понасят.
— Затова сега надзиравате прислугата?
— От време на време.
— Само от време на време?
— Когато идва тук, лорд Дароу си води негови слуги.
Арин хвърли на Рейгуър многозначителен поглед. Дали не биха могли да се възползват от съперничеството между хората от прислугата.
— Когато е бил наскоро тук, неговите слуги ли го придружаваха?
— Да, сър, те го следват навсякъде. Аз съм британец и според лорд Дароу, не толкова усърден като неговия управител, който е саксонец. Повярвайте ми, сър, аз не само съм усърден, но и ужасно се радвам, че превзехте Сикерн, а не се каните да изтребите неговите обитатели.
— Защо трябва да убивам невинни хора? Що се отнася до мен, Гастон, докажете ми, че сте усърден и ми пригответе гореща баня в източната кула. Донесете ми там и голяма кана от нашата превъзходна бира. Искам да си отпивам от нея, докато седя във ваната.
— Да, но… — Британецът смръщи притеснено чело. — Казаха ми, че в източната кула щяла да живее лейди Кира.
— Вярно е.
— Сър, както знаете, работех при стария лорд и познавам дъщеря му от дете. Винаги е била добра християнка…
— Ние всички сме добри християни, нали, Гастон? А сега идете да изпълните заповедите ми.
— Да, сър, веднага. — Британецът се поклони дълбоко, излезе от залата и забърза към кухните.
— Значи дамата има привърженици — отбеляза Рейгуър.
— Така изглежда. Налей ми още малко бира.
Рейгуър напълни халбите.
— За Шотландия! За нашите жестоко изклани братя.
— За всички, които изгубихме.
— Защо да не пием за отмъщението?
— Добре, за отмъщението. — Арин пресуши халбата си. Най-сетне усети в кръвта си успокояващото въздействие на чудесната напитка. Облегнат на камината, той се взираше в танцуващите пламъци, които стопляха огромната зала. Човекът има нужда от огъня, за да се брани от студа и за да готви. Но огънят може и да убива… Затвореше ли очи, сякаш долавяше мириса на дим, лютата смрад на изгорена плът…
— Аз наистина трябва да отмъстя.
— На годеницата на Дароу… — измърмори неохотно Рейгуър.
Арин се обърна ядосано към него. Да не би лейди Кира да омагьосала всичките му хора?
— Може би трябваше да я оставя на войниците, щурмували стените на Сикерн. Та да видим какво ще остане тогава от годеницата на Дароу…
— Ти няма да го направиш.
— Защо не? — отсече с горчивина Арин. — Защо трябва да сме по-милостиви от нашите врагове?
— Дароу ще се ожени все пак за тази дама, за да си присвои нейното богатство и нейните земи — както английските, така и шотландските.