— Ако той убие достатъчно много шотландци, Едуард ще го награди тъй или иначе със злато и земи.
— Да, но тук ти заемаш неговото място и неговата годеница ти принадлежи. Някой ден сигурно ще успееш да го подмамиш, и да го пратиш в ада. Сега обаче се качи горе, трябва да си починеш. Още нещо, Арин…
— Кажи.
— Внимавай. Тя иска да те убие.
— Зная. — Арин докосна силното рамо на Рейгуър. — Веднъж вече се опита. В този замък може да има неколцина глупаци, готови да паднат в краката й, но мен тя няма да омагьоса. Тъй че — не бой се.
Докато Арин отиваше към стълбата, неговият приятел го следваше загрижено с поглед. Как ли ще си отмъсти? Рейгуър знаеше много добре какви демони го терзаят.
Защо не побърза да загърби онова, което е решил да стори? Защо не вземе пример от Цезар, който след победата при Цела заявил: дойдох, видях, победих? Лейди Кира беше пленница в кулата. Той ще се наслади там на желаната баня, без да затваря очи. Не беше изключено тя да се е снабдила с втори нож.
Откъм крепостната стена долетя шум, глух удар прекъсна мислите му. Вместо да се качи на кулата, побърза да излезе навън.
Крепостната стена беше на около трийсет стъпки под стаята в кулата. На покрива имаше страж. Но по обиколния път покрай зъберите Кира не видя нито един човек. Оттам не се виждаше нищо. Но войникът горе на кулата би забелязал всеки конник който се приближава към замъка — независимо от коя посока.
Междувременно бяха изнесли труповете от двора. Беше започнал нов ден. Въпреки че толкова неща се бяха променили, някои си оставаха същите. Както обикновено търговците си гледаха продажбите, благодарни, че битката ги е пощадила.
Затворена в стаята горе, Кира почти цялата нощ се беше разхождала напред-назад и при всеки шум беше потръпвала от страх, че Греъм може да се върне. За кратко заспиваше изтощена в креслото пред камината, но само след малко отново се събуждаше уплашена.
Вече се зазоряваше.
Ако се добере до крепостната стена, може да изтича в двора, да се смеси с рибарките и хлебарките и да избяга. Бръкна трескаво под кожената завивка на леглото, извади въжето, което беше навързала от чаршафи. Нейният мъчител беше разкъсал роклята й, но тя намери в гардероба старо палто на баща си.
Беше оплела много внимателно въжето. Сега овърза края на шнур от перде около краката на тежкия дъбов стол, който сложи до прозореца. Провери още веднъж всеки възел, защото не искаше при опасния опит да рискува живота си. Наметна палтото и си пое дълбоко дъх, прекачи се през прозореца и погледна нагоре. На върха на кулата зърна само главата на стража. Значи беше невъзможно той да я види.
Плъзна се бавно по въжето, изпълнена от страх, че то може да се скъса.
Трябваше да побърза, но не биваше и да избързва. Въпреки студа по челото й беше избила студена пот.
Още съвсем мъничко… Най-сетне можеше да скочи. Стъпи тихичко на земята. Опря със затворени очи длани о каменната стена на кулата. Цялата трепереше. Беше преодоляла невредима началото на бягство. Още малко и ще е свободна.
А после какво? Не мисли сега за това, каза си тя. Гледай само да се смесиш час по-скоро с хората на двора…
Отвори решително очи и затаи дъх. Беше там — проклетото гадно копеле, което толкова би искала да премахне. Беше наблюдавал, изглежда, отчаяната й борба с въжето. Стоеше, облегнат небрежно на стената, отпиваше бира от халбата и я гледаше с ледените си сини очи.
Тя понечи да избяга, но той я хвана за косата и я привлече към себе си. По лицето му е набола четина се четеше огромна умора, дан, която трябваше да плати за дългите часове на последните ден и нощ.
— Колко неучтиво… — подхвана той саркастично. — Наистина ли имахте намерение да напуснете замъка, без да се сбогувате?
— Не знаех къде сте, затова не можах да ви кажа довиждане. Колко неучтиво от ваша страна да ме задържате.
Опитваше се напразно да освободи косата си от пръстите му.
— Запитахте се значи къде ли може да съм? Съжалявам. Не е лесно и отнема доста време да превземеш крепост и да поемеш властта. Тъкмо се канех да дойда при вас.
— Жалко, защото аз трябва да вървя.
— О не, ще останете тук.
— Причинявате ми болка — оплака се тя.
— Тъкмо това искам.
— Ако ме пуснете, ще се върна по стълбата в кулата — обеща тя.
— Ще го сторите и без да ви пусна.
Гласът му не търпеше възражение. Този мъж щеше да изпълни каквото бе намислил. Тя знаеше каква съдба й готви. Ще стори намисленото, а после ще я хвърли на лешоядите…
Тя прехапа отчаяна устна и се взря в него. Беше й стиснал толкова грубо ръката, че сякаш предпочиташе да я хвърли от стената, вместо да я завлече в спалнята. Трябваше да го откаже някак от намерението му. Защото желанието му беше всъщност да отмъсти на Дароу.