— Заплашвате ме само за да сторите зло на Кинси, нали, сър? Но вие просто не разбирате какво ще стане. Тъй като е обладан от същото болезнено честолюбие, от каквото и аз, той ще се ожени въпреки всичко за мен. Освен това зная, че предпочита бременни жени…
— А знаете ли, че убива такива жени веднага щом си е направил удоволствието с тях? — прекъсна я той.
— Убедена съм, че не е искал да убие съпругата ви…
— О, не се съмнявам, че дълбоко се разкайва. Оттогава сигурно често пада на колене и умолява всемогъщия за прошка.
Хапливият му сарказъм накара за няколко секунди дъха й да секне.
— О, исках само да кажа, че не е замислял смъртта на съпругата ви. Разбирам, че ви вдъхвам ужас, но не проумявам какво се надявате да постигнете? Искате да омърсите девствената годеница на Кинси? С това няма да постигнете нищо. Защото единственото, което можете да й сторите, е да я убиете…
— Още не съм изключил и тази възможност. Само от благоприличие се опитвам все пак да ви предупредя.
— Нямате намерение да ме убиете?
— Не — отвърна безизразно той. — Но стане ли нужда, нищо няма да ме спре. Ще се качим ли горе?
— Защо не приключите е това още тук? Покажете колко сте зъл! Хвърлете ме от стената.
— Не се решавам. Ако паднете върху нечия глава, сериозно ще го нараните.
Леденият му хумор наистина не можеше да я успокои.
— Моля ви…
Той пусна изведнъж косата й.
— Качвайте се горе!
Докато отиваше към стълбището за кулата, тя го погледна през рамо.
— Уверявам ви, това изобщо няма да направи впечатление на Кинси.
— Наистина ли? Въпреки това ще се насладя на отмъщението си. Но и вие очевидно му се радвате, иначе нямаше да сте вече полугола.
Лицето й пламна от гняв.
— Ще ми позволите ли да ви напомня, че дължа оскъдното си облекло на вашата грубост.
— Оттогава минаха няколко часа. Нямахте ли време да си позакърпите дрехите?
— О, разбирам.
Той посочи възлите на въжето, увиснало от прозореца на стаята горе на кулата. После докосна палтото, наметнато на раменете й.
— Собственост на баща ви, нали? — осведоми се учтиво. После присви очи. — Или дрехата е на Кинси?
Не разбра защо толкова побърза да отговори.
— На баща ми е.
— Качете се горе.
Обладана от гняв и отчаяние, тя опря изведнъж ръце в гърдите му.
— Няма да се оставя да ме водят като овца на заколение! — Успя само за кратък миг да го отблъсне. Той я сграбчи отново за косата и я повлече безмилостно по стълбата нагоре.
Джей стоеше пред вратата на стаята.
— Слава тебе, господи — измърмори той и хвърли на Кира поглед, който ясно показваше, че е загубила един от тайните си обожатели. Беше направо вбесен от опита й за бягство.
Но какво искат тези шотландци? Нали трябва да знаят на какво я задължава нейното чувство за чест? Или трябва да приеме безропотно съдбата, която те са й отредили?
— Бъди сигурен, Арин, че не е излязла от стаята през тази врата — натърти Джей. — Открих, че я няма едва когато слугите донесоха ваната…
— Прехвърлила се е през прозореца, Джей — обясни Арин — видях я съвсем случайно. Не очаквах от нея подобна глупост.
— Глупост ли? — изсъска Кира и пак се опита да издърпа косата си от пръстите му. — Не беше глупост, а просто отчаяние. Сър, мое задължение е да ви избягам.
— Както виждам, нямате търпение да намерите час по-скоро Дароу и да се озовете в неговите обятия — каза Арин. После обгърна грубо бедрата й и я блъсна в стаята.
С помощта на няколко яки момчета Гастон беше качил от кухнята старата, резбована в норвежки стил вана и няколко кофи вода. От ваната, сложена пред камината, се вдигаха облаци пара. Над пламъците висеше врящ котел, а пред ваната лежеше дебела меча кожа — с една дума — уютен домашен декор. Леглото с табла от дъбово дърво беше току-що застлано.
Гастон се обърна отчаян към Кира. Можеше ли тя да предположи, че той пръв откри бягството й, но се помъчи да скрие това от шотландците? Но Джей се беше втурнал подире му в стаята и британецът вече нямаше как да й помогне.
Тя му се усмихна измъчено. После сведе бързо поглед. Враговете не биваше да забележат мълчаливото им съгласие.
— О, сър, ето я и милейди! — възкликна радостно Гастон. — Банята ви очаква. Сложил съм и голяма кана бира, сър, с две от най-хубавите ни сребърни чаши. Да ви налея. — Подаде първо на Кира пълната чаша, която тя с благодарност пресуши, после поднесе чаша и на Арин. На шотландеца това не му направи впечатление. — Да ви помогна ли да си свалите ризницата, сър? — предложи услугите си британецът.