— Но все повече храбри мъже се присъединяват към Уолъс и Де Морей. Двамата ще обединят бойните си сили и ще се сражават рамо до рамо. Впрочем Уолъс иска да те види. Можеш ли да се срещнеш с него след четиринайсет дена в Селкъркската гора?
— Да, но ти трябва да внимаваш…
— Разбира се, братовчеде. Както виждам, подарил си живота на мъже, които може и да не са толкова добре настроени към теб, колкото твърдят. Ще си меря внимателно думите, още повече, че всяка връзка с Уолъс означава смъртна присъда.
— Ако Едуард или Дароу успеят да ме спипат, приятелството ми с Уолъс вече няма да ми е необходимо, за да умра…
— Наистина, едва ли… Виж, идва Джей Макдоналд.
Джей ги приближаваше, препуснал в галоп на едрата си сива кобила.
— Хей, Арин! От кулата са видели отряд на Дароу! Приближават се с множество товарни талиги към замъка.
— Дароу дали е с тях?
Джей поклати глава.
— За съжаление не. Но неговите бойци са тежко въоръжени.
— В такъв случай трябва да ги поздравим, нали?
— Да, нашите хора са готови. Но дали да не ги примамим в крепостта и да ги смажем в нейния двор?
— Не е изключено идването им да е хитра уловка — намеси се Джон.
— В смисъл? — попита Джей.
— Троянски кон — обясни Арин. — Сигурно знаят, че сме превзели Сикерн. В товарните коли може да са се скрили още войници, добре въоръжени за атака. Най-добре ще е да направим засада зад дърветата. Там те не ни очакват, а ние можем да останем скрити, докато нападнат крепостта. Върни се, Джон, и призови хората на оръжие. Тежко въоръжение само би ни затруднило. Виж, стрелците е лък да разполагат с достатъчно стрели. Джон, ще ме придружиш докъдето стига пътят — в края на гората. Там ще заемем позиции.
Бог да ви закриля, сър! Този ден и през тази нощ. — Арин си спомни изведнъж думите на свещеника. Дали ирландецът беше предвидил завръщането на отряда на Дароу? Или имаше предвид опасност, която може да ги застраши едва след настъпването на нощта?
От страна на една красива жена — особено ожесточен техен враг?
— А какво да правим с мъжете от Сикерн, които ни дадоха дума да се сражават на страната на Шотландия? — попита Джей.
Арин се поколеба за миг.
— Вземи ги със себе си. Започнат ли да се колебаят дали да нападнат врага, ще трябва да ги убиете.
— Добре, Арин. — Джей се метна на кобилата, обърна я и препусна обратно към крепостта.
Двамата братовчеди се отправиха един до друг към дърветата.
Кира се събуди изведнъж и се надигна в постелята. Лежеше в голямото легло в господарската спалня, върху тънки ленени чаршафи и покрита с топли кожи. Озърна се потиснато. Арин не се беше върнал. Огънят в камината се бе превърнал в пепел. Той й заповяда, докато го няма, да не напуска леглото. Защо се бави толкова? Изсумтя сърдито. Трябва ли наистина да го послуша?
Животът й беше в неговите ръце. Но той не я уби. Още не… Нали обеща да не я убива. Пък и щеше ли да успее да избяга? Колкото и първия път! Когато само разпали гнева му и той я изнасили. Тя не се съпротиви, нищо не му даде, но и нищо не му отказа… сега не й се мислеше за това. Но не можеше да мисли за нищо друго. Беше наранена, уплашена, и все пак…
Беше се молила от душа на всевишния и на светата дева да попречат на женитбата й с Дароу, да й помогнат, та никога да не се озове в неговите обятия. Сега поне нямаше да завари невинна и ранима годеница. В очите й пареха сълзи, които веднага преглътна, ядосана на себе си. С плач няма да преодолее трудностите. Целият й живот беше една катастрофа. Сегашното й положение щеше може би да й помогне, да посмекчи трагедията.
Какво ли щяха да си помислят завоевателите на Сикерн, ако знаеха колко отвратителен й е Дароу? Трябваше да използва някак събитията, за да предотврати женитбата с Кинси. Беше се помолила на светата дева и Арин се появи. Изглежда майката божия притежава злобничко чувство за хумор.
— А сега какво? — прошепна тя. Стана решително от леглото. Не желаеше да се занимава повече с обстоятелства, които не можеше да промени, по-добре вместо това да гледа към бъдещето. Влезе във ваната, седна разтреперана в изстиналата вода. Не обърна внимание на настръхналата си кожа, разтри енергично цялото си тяло.
В този миг вратата рязко се отвори. Кира замръзна от ужас. Докъде ли ще стигне Арин в отмъщението си? Дали не е предложил вече на хората си: вземете я, направете си удоволствието, тя е годеница на Дароу.
— Милейди! — Беше Ингрид, която тя беше извикала. Момичето коленичи до ваната и прегърна мократа си господарка. — Да можех да убия този отвратителен варварин! Заплаши ли ви, че ще ви убие? Как искам да ви помогна, милейди! Ранена ли сте? По лицето ви не личи. Но пък и кой ли мъж би се осмелил да обезобрази такава хубост? Не, не…