В залата Гастон и още неколцина слуги слагаха масата за вечеря. Кучетата бяха налягали пред запалената камина в очакване на кокалите и остатъците от месото, които щяха да им хвърлят.
— Елате, милейди. — Кира последва Джей в двора. Там неговият кон стоеше до нейната оседлана кобила. Едно от конярчетата на Арин държеше животните за юздите.
Тя яхна кобилката и погледна въпросително Джей.
— Не се ли боите, че мога да препусна към гората?
— И да сте го намислили, не ме интересува, милейди.
Едва сега тя зърна Арин, спрял с бойния си кон пред подвижната врата на крепостта.
— Отец Кориган ще погребе мъртвите, Кира — обясни той. — Ела с нас. Душите на покойниците сигурно ценят високо молитвите ти.
Как можеше един глас да звучи едновременно толкова приятелски и така подигравателно?
Ядосана, тя препусна пред Джей към Северната ливада. В момента беше безсмислено да се опитва да бяга. Беше се събрало голямо множество — селяни, ковачи, рибарски жени, — за да присъстват на християнското погребение на мъжете, намерили смъртта, бранейки своята господарка.
Трябваше да бъдат погребани, разбира се, и труповете на англичаните от отряда на Дароу, които се бяха опитали да я спасят.
Тя препусна покрай Арин и той я последва до края на гората, където от край време беше гробището, още откакто Вилхелм Завоевателят беше нахлул в Англия, за да промени света.
Отец Кориган беше сложил тържествените си одежди. Увити в чаршафи, англичани и шотландци не можеха да бъдат различени едни от други.
Без да поеме подадената за помощ ръка на Арин, Кира слезе от коня, присъедини се към дошлите за погребението и се усмихна на радостните поздрави. През всички тези години тя бе споделяла заедно с баща си живота на хората от селото. За него отговорността на господар беше винаги по-важна от титлата. Бяха присъствали на майските танци, на кръщенета, сватби и погребения. В празнични дни Кира миеше смирено краката на най-бедните арендатори и всеки ден носеше храна на старци, грижеше се за ранени и болни.
Познаваше тези хора откакто беше човек и сега беше щастлива отново да ги види.
— Милейди!
— Я вижте — лейди Кира!
Спомняше си много от лицата — на арендатори, слуги, занаятчии. Поздравяваше приятелски всички наред и мнозина докосваха дрехата й, докато минаваше между тях. Личеше, че се опитва да почерпи от близостта им сили, смелост и утеха. Погали по личицето дете, рамото на стар мъж, ръката на една майка.
Опрян на бастун, към нея се приближи, куцукайки, селянинът Алистър.
— Тези безбожници ли ви наредиха така? — прошепна тя.
— Не, добре съм, милейди — отговори той и се изчерви от притеснение. — Вчера бягах от шотландците и паднах в реката.
— Сигурна съм, че скоро ще оздравеете. Постъпили сте правилно, като сте се опитвали да избягате. Не сте въоръжени, как да се борите с врага?
— Щеше да е невъзможно, лейди Кира. Няма да се опирам дълго на този бастун — увери я той и се усмихна.
— Много се надявам. — Тя изгледа колебливо селянина и се позамисли дали да му каже, че завоевателите няма да властват дълго в Сикерн и скоро ще трябва да отстъпят пред силите на Едуард. Но не каза нищо, обзета от внезапен страх.
Отец Кориган пристъпи към труповете и каза, че всевишният посреща с отворени обятия всички, които вярват в него. С проникновен глас подхвана традиционните латински слова на погребалния ритуал, помоли се за енорията, за шотландския народ, за мъжете, загинали в бой. После мина от труп на труп, поръси със светена вода и прекръсти всеки от тях.
Положиха внимателно мъртвите в изкопаните гробове. Мирисът на прясна пръст се носеше във вечерния въздух, лееха се сълзи, чуваха се вопли на висок глас. Когато и последният боец бе погребан, облак закри залязващото слънце. От пепел сте и на пепел ще станете. От прах на прах. Погледът на Кира се спря на разстроеното лице на Арин. За него тази сцена беше може би много по-радостна от онази, която бе сварил в Хоук’с Керн след клането на Дароу. В Сикерн труповете не бяха овъглени и след естественото си разлагане щяха да се слеят с пръстта.
От прах в прах…
Свещеникът каза последна молитва за душите на умрелите а после се обърна към живите.
— Вървете си в мир!
Необичаен епилог в тези времена на кървави сражения, помисли си Кира.
Видя объркана, че Арин се приближава към нея, отстъпи назад и побягна към кобилата. Вече се беше метнала на седлото, когато той я настигна и хвана юздите.
— Искаш ли да вечеряш с нас? — попита той учтиво.
С голямо удоволствие би дръпнала юздите и би препуснала в галоп.