— Даваш ли ми право на избор?
— Откровено казано много бих желал да си до мен. В случай, че си замислила ново бягство. Денят беше дълъг и не съм в настроение за лов на бегълци.
— Ако имам правото да реша…
— Разбира се. Можеш да получиш вечеря или да не я получиш. Впрочем има нещо, за което искам да те попитам — всички твои хора ли те обичат толкова силно както тези тук, дошли за погребението? А войниците, преминали на наша страна, които сега се хранят в залата заедно с нас? Колко сърдечно те поздравяваха всички тук, на гробището. Личи, че им липсваш. Сигурно си обичала да бъдеш сред тези хора.
Тя се наведе с усмивка от седлото.
— Ще имаш ли по-силно влияние върху моите хора, ако създам впечатлението, че понасям твоето присъствие?
— Та ти отдавна го понасяш, лейди. — В очите му сякаш се отразяваше кобалтовосиня светлина и те изглеждаха почти стъклени. — Освен това ми позволяваш много повече.
Със спуснати клепачи, тя се опитваше да овладее коня и да издърпа юздите от ръката на Арин, но, разбира се, не успя.
— Погледни ме! — заповяда той.
Тя се подчини против волята си, стиснала устни.
— Не бери грижа — продължи той. — Каква власт притежавам тук, в Сикерн, изобщо не ме интересува. Защото няма да остана.
— Каква полза тогава да превземаш крепост, която не можеш да задържиш?
— Със Сикерн нямам какво да правя. Тук само събирам нови сили. Скоро ще се махна.
— След като ограби всичките ни припаси и богатства?
— И всичките ви мъже, Кира. О, да, в твоя замък взехме богата плячка.
С учудване Кира усети, как в нея се надигат нови страхове. Не бе споменал нито дума за нея. Значи ще я ограби, а после просто ще изчезне. Господството над Сикерн не го привличаше, защото тъй или иначе нямаше да го отстои от Едуард.
— Какво значение може да има дали ще се появя в залата за вечеря или не?
— Както току-що споменах, искам да ти попреча да избягаш още веднъж. Въпреки че съм твърде уморен, ще се наложи да те преследвам. Ако се стигне до сблъсък, възможно е и да те нараня.
— Ако ме стигнеш…
— Представа нямаш колко добър кон яздя.
— Кобилата ми е бърза като вятъра.
— Вярвам — усмихна се той.
Дали не иска да й открадне и коня? Кобилата не го ли интересува повече от нейната господарка? Размисляше дали да не забие колене в хълбоците на животното и да използва силата му за да издърпа юздите от ръката на Арин? И този път той сякаш прочете мислите й.
— Не го прави!
— Защо не?
— Защото горчиво ще съжаляваш.
— Моля те, не ми вземай кобилата, когато решиш да напуснеш Сикерн…
— Молиш ме? Тази дума в твоите уста? Да се чуди човек…
— Казвала съм ти я доста често.
— При други обстоятелства.
Бузите и пламнаха.
— Колкото и странно да ти се струва зная тази дума много добре. Не мога да те възпра да не ограбиш замъка. Но моля те, не ми взимай коня!
Той не отговори.
— Вечеряй с нас в залата, Кира. Седни до мен като достойна господарка на замъка. — Тя го изгледа мълчаливо и той въздъхна. — Не може да ти е чак толкова трудно да се решиш. Ако побегнеш и препусна подире ти, ще се отърколим в прахта, роклята ти ще е съсипана, ще се почувстваш унизена, възможно е дори да се нараниш. След това аз ще съм в отвратително настроение. Няма съмнение, че през дългата нощ ще си изкарам яда на теб. А когато си тръгна от Сикерн, непременно ще отведа кобилата ти.
— Кога ще стане това?
— Не бързай да се радваш — ще поостана достатъчно дълго, за да превърна, ако реша, живота ти в ад.
— Искаш или не, всякак ми носиш нещастие.
— Ако се постарая и съзнателно, ще стане още по-зле.
— Добре, може и да сляза в залата за вечеря… Но ще ми обещаеш ли да не ме измъчваш прекалено много и да ми оставиш коня?
— Обещавам ти да поразмисля. Хапни с нас в залата, дръж се приятелски и любезно. Както чувам, можеш да бъдеш направо очарователна.
— Опитваш се да ме подкупиш?
— Останала си с такова впечатление?
Тя му се усмихна кисело.
— Не се продавам.
— Значи си се сгодила драговолно за Кинси Дароу — забеляза той и отговори безмълвно на погледа й.
Тя сигурно никога нямаше да разбере какво си е помислил и се усети като в капан.
— Никога не бих се продала.
— Колко интересно, лейди… Но аз не те подкупвам, само те съветвам. Притеснява ме, че не виждаш разликата.
— Ами ако умението ти да убеждаваш в моя случай се окаже безсилно?
— Предпочиташ ли да си седиш в стаята на кулата, заключена и с резе на вратата?
— Там поне имах приятна компания — самата себе си.
— О, сега пък ме обиждаш.
— Ако всички врагове само се обиждаха взаимно, нямаше да сме на гробище.