— Вярно. Та какво ще правим сега, лейди? Да пусна юздите и да рискувам да побегнеш или да се въздържа? За щастие имам и трета възможност. — Без да пуска юздите, той се метна пъргаво на седлото зад нея и заби пети в хълбоците на кобилата.
След малко вече бяха в двора. Арин слезе, после я прегърна през кръста, помогна й да стъпи на крака и си тръгна.
Тя остана сама на хладния вечерен въздух. Наоколо й мъжете слизаха от конете, конярчета поемаха жребците. Няколко занаятчии обсъждаха работата си по възстановяването на крепостта, един рицар обясняваше на младия си оръженосец, че такъмът му трябва да се закърпи. Мъртвите бяха погребани, сълзите — изплакани, животът продължаваше.
— Мога ли да ви придружа до крепостта, милейди?
Кира се обърна към Джей. Той й кимна усмихнат. В очите му прочете неизречен с думи въпрос.
— Да, Джей. — Тя го хвана под ръка и го последва към портата за вътрешния двор.
— Съжалявам, че ваши войници трябваше да загинат в битката — каза той.
— Мислите ли, че трябваше да минат без бой на ваша страна и да предадат Едуард?
Той се престори тактично, че не е чул въпроса.
— Загубихте малко мъже, милейди, както и ние.
— Да, по моя заповед повечето се предадоха.
— За щастие решили сте да предпочетете милосърдието.
— Ако войската на Дароу беше тук…
— Битката можеше да има друг край. Кой ли може да каже? Мислите ли, че е знаел, че сме достатъчно силни, за да превземем крепостта?
Тя изпита странно притеснение.
— Разбира се, че не. В противен случай едва ли щеше да напусне крепостта.
Междувременно бяха влезли в залата. На голямата маса бяха сложени блюда с дивечово и говеждо месо, риба и пилета. Гастон явно много се беше постарал. Всички ястия бяха красиво гарнирани със зеленчуци и горски плодове. Вече насядалите рицари на Арин разговаряха оживено. Джей заведе Кира при двата празни стола в горния край на масата.
— Дали да не седна на друго място — предложи тя. — До сега не съм имала възможност да разговарям с вашите спътници.
— О, лейди! Значи си тук! Колко мило, че се съгласи да ни ощастливиш с присъствието си. — В дълбокия глас се долавяха предупреждаващи, подигравателни нотки.
Тя се обърна смутено към Арин, който й сочеше подканващо един от двата празни стола.
— Тъкмо обясних на приятеля ти, че бих предпочела да седна някъде другаде.
— Но твоето място е тук.
— Откакто ти превзе крепостта, това почетно място вече не ми принадлежи. Освен това с удоволствие бих се запознала с хората ти.
Той й приближи единия от столовете.
— Колко добре би желала да ги опознаеш, Кира?
Тя седна неволно и усети, че силно се изчервява. Защо съм толкова послушна? — запита се гневно. Защо не избързах с високо вдигната глава към противоположния край на масата…
Арин седна до нея.
— Би трябвало, може би, да се задоволиш с това да опознаеш по-добре мен.
— О, боя се, че вече те познавам прекалено добре.
— Странно, аз пък имам чувството, че изобщо не те познавам.
— Защото не си правиш труда. Като един велик завоевател ти идваш и си отиваш когато ти скимне.
— Е да, така е. Глътка вино? — Той посегна към гарафата и напълни чашата, сложена между тях.
— Да, моля. Доброто вино притъпява сетивата.
— Но може и да ги изостри.
Тя вдигна с треперещи пръсти чашата към устните си. Въпреки че виното беше изстудено, странна топлина премина през тялото й.
— Оставам някак с впечатлението, че не знаем нищо един за друг, Кира — отбеляза Арин.
— Възможно. Но ти със сигурност не си дошъл в Сикерн за да ме опознаеш.
— Наистина не съм. Но сега съм тук и смятам, че би трябвало да научим повечко един за друг. Тази заран поразсъждавах над този въпрос.
— Сериозно? Не съм го очаквала. Ти толкова внезапно изчезна. Защо бързаше толкова? Да си намериш овца? — Още следващата секунда съжали за думите си. Престори се, че се занимава с говеждото. Какво, по дяволите, я подтикна да изтърси подобно нещо? Усещаше погледа на Арин и се въоръжаваше срещу пристъп на ярост. Но напразно очакваше гневен изблик. Когато му хвърли кос поглед, усмивката му й подсказа, че той се забавлява.
Неочаквано той се наведе към нея.
— За бога, лейди! Да не си изревнувала при мисълта, че мога да те зарежа заради някаква овца?
— Да те ревнувам? Винаги съм съчувствала на клетите овце.
— Разбира се, че никога не бих те зарязал заради овца.
Кира реши да не обръща внимание на собствените си притеснения, сложи късче месо в уста и бавно го задъвка. Преглътна хапката и отговори хладно:
— Не бива да ме глезиш с толкова рицарски комплименти, Арин. Иначе току виж съм си въобразила, че съм за предпочитане пред едно топло, меко животинче.