Александра! Какво смешно име за толкова слаба, беззащитна жена…
Въпреки всичко беше му внушила чувството, че нищо не й е сторил. Нямаше намерение да я убива. Но после огънят се разрасна и той си спомни безизразното й лице, спокойната й пасивност. За нея той нямаше никакво значение, душата й той не бе докоснал. Съпругът й ще се върне и ще продължи да я обича…
При тази мисъл Кинси бе изпаднал в дива ярост и я бе оставил да умре сред пламъците.
Сега не му стигаше дори този спомен. Смяташе сър Арин Греъм за див, примитивен планинец, който се занимава само с незначителни семейни вражди, но няма и понятие от истинско военно изкуство, мислеше го за псе, което лае, но не хапе.
Сега тази измет, този тип извън закона му бе отнел крепостта Сикерн. И Кира… Въпреки волята си, го загриза ужасно подозрение.
Тя дали не се радва всъщност на станалото?
След като Арин завлече господарката в кулата, Джей излезе бързо разтревожен от залата и се запъти към външната стена. Каква прекрасна, свежа лятна нощ…
През зимата над тези земи вееха силни снежни бури и в ледения мраз човек не можеше да се сгрее и близо до огъня. Но през пролетта Шотландия разцъфтяваше със зелените си долини ярки диви цветя и гъсти, тъмни гори. Когато звездите сияеха когато жаждата за живот се пробуждаше… Но не и в сърцето на Джей.
Един летен ден Хоук’с Керн бе нападнат. Малко преди нападението неговата сестра Катарина още е била в къщата.
Топъл ден на ранната пролет… Из тучните ливади пасяха овце и пъстри крави. Реката проблясваше на топлото слънце. Старата господарска къща на семейство Греъм се издигаше сред покрити със слама колиби. Овощни градини и пълни с дивеч гори заобикаляха селото. Във високите дървета обитаваха тайнствени духове, беззъби старици мърмореха заклинания, мъдри старци разказваха за битки в отколешни времена. Селяните се трудеха в нивята, занаятчиите в своите работилници, търговците въртяха оживена търговия. В тази мирна идилия бе нахлул Кинси Дароу за да отмъсти жестоко за смъртта на своя роднина. В Хоук’с Керн живееха малко бойци, защото от тях нямаше нужда. Никой не се караше със съседите си, никой не разпалваше семейни вражди. Във вътрешността на страната, недалеч от войнствените вождове на планинските кланове, те бяха далеч от хората на Уерън от стария граф на Съри, най-способния военачалник на Едуард и от кралския бирник Кресингам, мразен дори от някои англичани.
Мислеха, че не ги застрашава никаква опасност… Оказа се че са се залъгвали с несъществуваща сигурност. Хората на Дароу натикаха в обора селяни и пастири, занаятчии и търговци, музиканти, майки и деца. Някои побягнаха с викове. Но само малцина успяха да се спасят, повечето бяха убити. В къщата Кинси Дароу потърси господарката. Бързо я намери. След като я изнасили просто я остави да изгори.
Оборът и къщата бяха изпепелени. Казваха, че виковете на умиращите се чували надалеч в планината. И че никога няма да ги забравят.
Джей не го научи веднага. Защото беше с Арин и по-голямата част от бойците на север, за да помогне на Морей, току-що освободил един замък от някакъв английски генерал. След ожесточени боеве врагът капитулира. Богатите мъже бяха взети за заложници, а бедните можеха да се завърнат в английското си отечество. Шотландците бяха в отлично настроение.
Докато не се завърнаха у дома…
На този свят нищо не смърди толкова зловещо като изгорена човешка плът. Много преди да стигнат в Хоук’с Керн, видяха дима, усетиха миризмата на смърт. Начело на отряда, Арин пришпори бойния си кон и препусна напред, въпреки че неговите хора се опитаха да го задържат.
Откри смъртните останки на Александра. Успя да го стори само по брачната й халка — пръстена с печата на семейство Греъм.
Казват, че неговият вик на болка се чул чак в Ирландия. Не беше вярно, разбира се, но нито той, нито хората му щяха да забравят някога или да простят за тази трагедия. Джей го знаеше. Александра беше негова братовчедка. Малко преди нападението изпратила сестра му извън къщата. Само затова Катарина успяла да се спаси. Тя халосала един англичанин по главата с тиган пробола втори с камата си, стъпкала с коня си трети. За да се спаси, тя беше убивала и нито за миг не съжали за това. Тя също помнеше, всички помнеха…
Джей се озърна потиснато и зърна някакъв силует на крепостната стена. Джон Греъм се бе загледал към Селкърк. Когато усети, че го наблюдават, извърна глава и повика Джей да дойде при него.
— Хубава нощ.
— Прекрасна — потвърди Джей. — Но ти си неуморен.